ВЪЗДИШКА ПО ВЯТЪРА – поезия от Димитър Пенчев

Приех те –
необходима глътка кислород.
Пуснах те –
въздишка по вятъра.
Дали те преживях или още те измислям
в онова пространство между нас,
което никога не преодоляхме?
Превърнах те в култ –
упование в самотата.
Но, оказа се, Кодексът на боговете
им забранявал да стъпват по земята.
В крайна сметка ще се кланям на богиня,
но ще правя секс със землянка.

Поглеждам
очите ти –
две планети
от светлина,

поглъщам ги,
но всъщност
те мен.

И ме повличат
в орбита,
и мечти политат,
и обречен на
гравитацията
във тях пропадам.

Това е Едем,
сърцето си
там засаждам,
под дървото на живота,
за да мога един ден
да възкръсна в твоето.

До тогава
ще умирам бавно,
отпивайки
на глътки
отровната
ти липса.

© Димитър Пенчев