ВЕНЧАВКАТА – разказ на Валентин Баров
Отново е сутрин и отново е 5.00 часа. Как пък един път не се събудих в 5 и 12 минути, да речем. Пак почва едно борене на кафеварните технологии. Този изкуствен интелект наистина ще ни вземе акъла. Запомнила е как го пия и сега, когато го искам по-силно, по-горчиво и изобщо – не както всеки друг път, не спира да ми задава допълнителни питания.
Игнорирах технологията и си сварих кафе в едно джезве.
Имам си ритуал. Сутрин, независимо какво е времето, пия кафето си на чардака откъм реката с изглед към стария римски мост. Чакам да усетя присъствието на Създателя ни, в което той казва: „… Ето те на света. Давам те и днес на него. Бъди кротък, благ, милосърден. Отнасяй се с божиите създания така, както и ти искаш да се отнасят с теб. Обичай Мен. Обичай ближния си, за да можеш да обичаш и себе си. Бъди търпелив и вярвай. Имай търпение, за да имаш мир и покой сред себе си, където съм аз и моето царство“. И когато ритуалът завърши, непременно някоя сойка ще се обади: „Хайде!? Окъсняваш!“.
Днес обаче горската клюкарка не позна. Ще чакам гости. Мда…
Помните ли комуната, за която ви разказах, и за конефермата в планината? За комуната и за момчетата в борбата им с техните зависимости?…
А? Помните ли Таня? Момичето, на което дадох поничка, кафе, мента, глог и валериан, докато тя седеше на стълбището пред входа на столичен храм, а в краката ѝ се стичаше калната вода, събирана от улуците на църквата. Водата, която валеше над града ни… Та с две думи − идваха да ме поканят да стана кум. Днес!
*
Момчето беше от Босна. Ливно. Област, по-малка от Пернишка. Населена предимно с хървати, след 1995 г. остана във федерацията на Босна и Херцеговина. Все едно да сте българи в Молдова, с тази разлика, че не сте викан от молдовците да воювате срещу украинци, руснаци, поляци и „вся остальная сволочь“[1], а след това да ви търсят сметка за това, че сте гърмели срещу всички тях.
Го̀ран Вукадин се казваше момчето.
Когато бил на 17, ентусиазиран, че ще се присъедини ведно с целия си народ към една държава, се записал доброволец. На 18 обаче го призовали официалните власти на бивша Югославия да се яви като редовен наборник в Югославската народна армия под знамето на национализма на Милошевич.
Е, явил се. Записали го в разузнавателен батальон. Изкарал обучение и влязъл на първа линия. За тези, които не знаят – взводове от тези батальони влизат първи в територии, които ще са обект на окупация, и провеждат разузнаване. В повечето случаи разузнаването е с бойни действия.
Го̀ран имаше странен вид – дори и 25 години след войната. Когато те погледнеше, ти ставаше ясно, че не можеш да го излъжеш ни на йота. Сякаш те хипнотизираше и ти, щеш не щеш, си казваш цялата истина. А дори и случайно през ума да ти минеше мисъл нещо да спестиш и не кажеш, само от погледа му ти ставаше ясно, че той вече знае истината.
Беше изла̀зил във всички ужаси на войната. Не му беше спестено нищо – нито етническото прочистване, нито загубата на най-добрия му приятел…
Беше забравил какво значи да обичаш. „… Бех мрътъв, мой докторе – ми казваше, когато ми разказваше историята си. – Уж си жив, али не си.“
И блъскаше вратата след себе си. Заварвах го да плаче някъде в най-тъмните кьошета. Беше на 44. Когато бил на 20, не знаел нищо освен оръжие, пари за дрога и проститутки.
*
Една вечер, докато пушели до камиона и подавал пакета цигари на приятеля си, чул пукот и видял как куршумът влиза в тила на приятеля му, пръсва гърлото му и излиза през него. Снайперистът бил точен. Човекът, който поне 20 пъти бил спасявал живота му, изпаднал в кома. Не умрял веднага. Борил се 20 дни. Умрял, когато разбрал, че ще остане парализиран. Докторът в болницата рекъл на Го̀ран: „Умря насила. Пукна си сам сърцето“.
Оттогава, разказа ми веднъж Вукадин, нещо се скършило в него. Изгубил страх от смъртта. Търсел отплата, а тя все не идвала.
После войната свършила. Върнал се в родния си край. Само че там го издирвали като престъпник.
*
Избягал в Германия. Живял 5 години на улицата. Поинтересувайте се ня- кой път какво значи това. Там оцеляваш ден за ден. Също като при война. Само че на война знаеш кой е врагът ти, а на улицата всеки може да ти е враг. Или приятел.
От време на време работел каквото изпадне. Разбираше от всичко. Един ден приятел го помолил да види електриката в квартирата му. Там му отворила синеока, русолява красавица, която, докато пиели кафе, след като поправил бойлера, му рекла: „Го̀ране, още като отворих вратата, ми се подкосиха краката и разбрах – ти си моят човек!“.
Тогава той избягал през прозореца на първия етаж. Изпитал неописуем ужас, че могат да го обичат хо̀ра, по които досега само е стрелял. Разбрал по-късно, че не може, всъщност – не знае какво е обич и изпитва страх от общение с жени. Виж, да претрепе мужкарец проблем нямал.
Научил за програми за възстановяване.
Потърсил помощта им. Поставили му диагноза – посттравматичен военен синдром. Приели го в санаториум. След две години му казали, че повече не могат да го оставят. Програмата била изчерпана… Добре де, ама животът му продължавал. Как точно да стане това? Къде да отиде? Посъветвали го да опита в комуна. И последвали няколко години митарства.
Обиколил няколко комуни. Най-напред отишъл в „Кианоко“, в Италия.
Един месец в йезуитската комуна „Кианоко“ се равнява на една година в коя и да е друга. Го̀ран издържал две. След това избрал Сплит, Черна гора, Македония…
За да стигне накрая до Родопите. Тук срещнал Таня. Жената, която подкосила сърцето му. С краката си някак се оправил.
*
Таня. Оженила се рано – била само на 17. Мъжът ѝ бил полицай. Хубавец. Завършил Симеоново. Специален отдел.
Всичко вървяло както си трябва – клетви за всевечна обич, сватба, дете. Той се втурнал да прави кариера. Тя останала вкъщи. Домакиня. Ставала сутрин. Правела кафе, закуска. Докато мъжът ѝ допивал кафето, тя приготвяла детето за детска градина. Финансови проблеми нямали. Вечер тя вземала детето от детската градина. Мъжът ѝ все закъснявал. Имали оперативки до късно. Имали задържане, а в повечето време всъщност били тънки запои с колегите. Отначало просто ей така, уж колкото да отпуснат нервите.
Един ден, било неделя, ѝ заявил, че има възможност за задгранична мисия. Нямало цял живот тука с отрепки да се занимава. Било възможност за добри пари. Близо било. Само някакви си 200 км от столицата до Косово. Да, парите не са най- важното. Но ако имат и второ… Как ще се оправят. Всъщност бил се записал на курсове за местния език още преди два месеца. Така че на първо число заминавал.
Излязъл, като хлопнал вратата и даже забравил вестника, който тя грижливо купувала всяка неделя, за да не излиза и да си стои вкъщи.
*
Заминал. Тя останала с тревогата. И не само за живота му. Все пак районът е боен. Управлява се от КейФОР. Всеки ден носела сина им до градината и по пътя все му разказвала за тати.
Приятелите се изпарили още преди мъжът ѝ да замине. Тези, които останали, сякаш я забравили. Никъде не я канели – сама жена, за какво да си говорят. Нямала и работа.
Започнали паник атаките. От позната взела ксанакс. После ривотрил. Опитвала какво ли не – само да се справи с паниката, която я обземала от самотата и неизвестността. Усетила, че нещата излизат извън контрол. Опитвала се да замени хапчетата с алкохол – да се отпусне, да преодолее следващата криза. Започнала с чаша вино всяка вечер. Само че чашата все не достигала, следвала бутилката.
Когато отишла на лекар, вече била зависима. Започнала и абстиненцията.
*
Мъжът ѝ се обаждал в неделя вечер, че било евтино. Разговорите се свеждали до дежурното: „Как си? Добре ли си? Как е малкият? Хайде, останаха още 2 месеца“.
Една неделя, когато се обадил, тя разбрала, че нещо не е наред.
– Виж – рекъл той, – предлагат ми още шест месеца. Парите са добри – казал и затворил.
Майка ѝ разбрала, че има проблем. То той бил и нескриваем вече. Дошла и поела детето. Таня станала сервитьорка. Нещата като че ли тръгнали да се оправят. Но било само за три месеца. При някакъв гешефт покрай югоембаргото и нефта по композициите за Сърбия убили мъжа ѝ. Майка ѝ също починала. Заради постоянното ѝ пиене я уволнили и от кафенето. Когато социалните взели детето, останала и без последната си опора.
Нямала никакви доходи. Започнала да проституира – за дрога и кафе. Един ден се събудила в парка на родопски град. Събудили я евангелисти, които били в града. Приютили я в мисията си.
Съвзели я от абстиненцията. Обяснявали ѝ, че гневът и непростителността няма да ѝ помогнат. Започнала работа в тяхното издателство. Стигнали и до комуната, където подкосила краката на Го̀ран Вукадин. Сега идваха при мен, за да им бъда кум на венчавката.
*
През двора ни течеше планински родопски поток. Над потока имаше стена от камъни, вадени от ниви и ливади от пет поколения. Бавно и методично. Два метра висока и 50 сантиметра широка. На пет поколения с камъните я бяха съградили. Тази ограда, дълга около километър, разделяше планинската ливада, а сигурно и съдби.
Погледнах по-надолу. Там, където сега е мостът на Аго Мечка. Беше го строил той не да разделя, а да събира.
Валентин Баров
Из „Срещи“, автор Валентин Баров, изд. Gaiana, Русе, 2022
[1] Всички останали нищожества, цялата останала сган (рус.)
