ВИХРОГОНИ – стихотворения на Милена Френкева

ПОЕТИТЕ ЖИВЕЯТ, ЗА ДА ПИШАТ

Поетите живеят, за да пишат
и пишат, за да могат да живеят,
с поезията си по-лесно дишат,
без нея да живеят, не умеят.

Но не защото са сърца страхливи,
напротив имат смелост да се борят,
но в нея са единствено щастливи
и с думите вървят, и си говорят.

Сърцата им пред нея коленичат
и чакат да придойде свечерена
и жадно пият, силно я обичат –
красива, топла и едва родена.

ВИХРОГОНИ

Дали бях аз, дали ме ти догони,
дали случаен беше този час?
Сърцето ти е пълно с вихрогони.
Те носят мен и теб, те носят нас.

Летим в безкрайност от любовни думи
в мълчание, но чувството расте.
Доверието сляхме помежду ни –
ти имаш мен, а аз си имам теб.

В ОЧИТЕ ТИ

Красиво е, в очите ти се случва,
какво ли е, дали ще го науча,
лети към мен любовната надежда,
едва, едва към мене тя поглежда.

Едва-едва напъпва, постепенно,
ще цъфне не сега, а непременно,
когато хич, въобще не я жадувам,
но идва постепенно и я чувам.

ДУШАТА МИ СИЯЕ

От всяка твоя дума мълчалива,
която грее и попива в мене,
прашец събирам, за да полетя.
Дали съм пеперуда, но щастлива,
душата ми сияе, а не стене
и вечно ще пътува в любовта.

Милена Френкева