ПОВЕСТТА ”ХРАНЕНИЧЕ” НА РОСИ ЖЕКОВА – рецензия на Людмила Данова
ЕДНА ЛИЧНА ИСТОРИЯ ИЛИ НАРОДОПСИХОЛОГИЯ НА БЪЛГАРИТЕ?
Роси Жекова, по-известна в социалните мрежи под псевдонима Джиджа Зузули, е родена във Варна, но има корени и в района на Лудогорието. Завършва средното си образование в град Нови пазар, а по-късно и Шуменски университет със специалност ”история”.
Повестта “Хранениче” е първата й книга. Авторката често твърди, че не е писател, че няма да остави следа с творчеството си. Но аз няма да се съглася, защото след като прочетох книгата почти на един дъх, съм сигурна, че в сърцето ми следата е оставена, още отекват стъпките на палавата Росица и почуква бастунчето на дядо Рачо. Често казвам, че ако едно произведение стигне поне до едно сърце, то мисията му е изпълнена.
”Хранениче” на Роси Жекова тепърва ще има възможността да стигне до повече сърца.
*
Впечатлена съм от факта, че повестта обхваща един дълъг период от време, а езикът е автентичен, изцяло на диалект се води повествованието.
Трудно се чете такъв текст, често обясненията под чертата са почти половин страница, но сюжета е увлекателен и държи вниманието на читателя от началото до края. Това несъмнено е така, защото авторката има уменията да разказва увлекателно. Няма излишни описания, нито на природата, нито на героите, думите са подбрани точно и си тежат на местата.
Няма да крия, талантливият разказ на авторката ме пренесе назад във времето, в спомените за моето детство, когато в къщата на баба ми и дядо ми имаше пръстен под, а да имаш “парче земя” беше достатъчно, за да оцелееш.
*
Може би на младите читатели думата хранениче няма да е позната, но тя носи в себе си пъстра палитра от значения – да нахраниш нуждаещо се дете, да осиновиш, да отгледаш като свое.
Историята обаче помни и случаи, в които взети като храненичета дечица са били подлагани на тормоз, използвани са за безплатна работна ръка. Нещо подобно се случва и с главния герой в книгата. Но доброто му сърце, научено да търпи успява да премине през житейските изпитания без да загуби човещината си, с мъдрост стига до старостта.
*
Роси Жекова описва една лична история, на своя дядо, но аз през цялото време докато четях си правех аналози с милионите обикновени български хора, селски труженици, които с работа и търпение успяваха да преживеят в мир и във война, да посрещнат лишения и загуби, да се зарадват на раждащия се нов живот и да изпратят със смирение и мъдрост близките си в отвъдното.
С тънък усет към историята на храненичето, може би защото много пъти я е слушала преди да я напише, авторката увлекателно и правдиво води читателя през годините. От 1917-та, когато се ражда Рачо, та до 2003-та, когато напуска този свят.
Роси Жекова разказва една лична история, но от всяка страница, от всеки ред, можем да си направим изводи и аналогии с България, като наш общ дом, а всички, които живеем на територията на страната сме като едно голямо семейство, в което се случва разказаното. Затова си мисля, че книгата е не просто повест за един род, а описание на народопсихологията на българите в един дълъг исторически период.
*
Мислех си за аналог в българската литература, сетих се за повестта на Стефан Дичев “Рали”, любима книга за много юноши, а и не само, от преди време, където главният герой е бездомно момче и минава през безбройни перипетии. И въпреки трудностите и лишенията запазва стремежа си към свобода и човещина.
Сетих се също и за “Децата от нашата улица” на Георги Райчев, където се описва животът на децата от покрайнините на София в началото на 20 век, за техните борби и мечти, на фона на лишения, когато домът не е онова уютно и спокойно убежище.
Но това са книги, които описват части от житейски истории. Роси Жекова успява да предаде в повестта си цял един човешки живот от раждането до смъртта. И като казах смърт, ако знаете как ме разплака описанието на авторката за последните дни на Рачо, майсторки, ама много майсторки предаден финал на един достоен живот.
Трябваше да споделя тези свои размишления след прочита на книгата, защото за мен тя се нарежда на челно място в библиотеката ми, до класиците, а силно вярвам, че всеки, който я прочете ще й отреди точно такова място. И не само на рафта вкъщи, а и в сърцето – в моето “Хранениче” се загнезди трайно и ни е уютно заедно.
Успех, скъпа Роси, дори да не напишеш друга книга тази оставя топла следа в добрите човешки сърца!
Людмила Данова
