ГОВОРЕЩОТО ДРЪВЧЕ И НЕГОВИЯТ ЩЕДЪР ПЛОД – рецензия на Ирина Александрова
„Душата е като дръвче, / което може да говори“ – тези два стиха ме поразиха с дълго незамлъкващ възторг. Казах си: Само това да беше написала Иванка Павлова, пак бих я сложила в предните редици на българските поети. (Та нали добрият поет, си мисля аз, не е този, който е написал много книги, а който ни е оставил в наследство нещо прекрасно и стойностно. А Иванка е издала не малко книги, пълни с красота и мъдрост.) Колко мисъл, колко емоция в написаното от нея! А тъй като познавам доста добре творчеството на тази голяма наша поетеса, мога да добавя: И колко изповедност! Повече от половин век е минал от първите опити за разговор с белия лист: възторг пред съвършенството на природата, любов към родния край и към словото…
Дръвчето на душата цъфти с разкошни цветове, пръска упойващ аромат на красота и чистота, от който пониква мъдростта на една преждевременно узряла душа. Този прекрасен конгломерат възхищава не само читателите. Той прави впечатление и на благословените от боговете на поезията творци, един от които е великият Атанас Далчев.
Пясъкът в стъкленицата тече, Времето ниже своя чернобял гердан.
Дръвчето на душата зеленее, устремено в своя бяг към синевата, увеличават се кръговете му, укрепва стъблото му. Това проличава от развитието на дарбата на поетесата, както и от закъснялото издаване на първата ѝ стихосбирка – на 52-годишна възраст. Цветовете на дръвчето вече са окапали, но са останали завръзите, които бавно натрупват сочност и сладост. И ето – настъпва денят на голямата зрялост. Той носи на Иванка Павлова щедра реколта: 11 стихосбирки, 7 стихотворни книжки за деца, 3 книги в проза, както и преводи на руска и на унгарска поезия, поразяващи със своята точност и попадение в стилистичния пласт. Една забележителна равносметка, донесла на българския читател не само естетическа наслада, но и широко поле за размисли.
А дръвчето на душата на Иванка Павлова все още продължава да цъфти. Цветовете му вече може би не са така пищни, но плодът е изобилен и разкошен. Нека да кажа на поетесата, донякъде притеснена от намалялата метафоричност на поезията си, че процесът е логично обусловен.
Узряването на душата, донесло нови теми в творчеството на Иванка, разширило и без това широкия ѝ хоризонт, неминуемо поражда необходимост от обобщения, от изводи, от нови посоки на разсъжденията – с една дума, до изобилен плод върху клоните на дръвчето. Този процес изисква чистота, точност и краткост на мисълта – нека да си припомним творчеството на големите арабски поети, оставили ни в наследство афористичния привкус на своята поезия. А това е много типично за новата сфера на по-късното творчество на Иванка Павлова. Нека да приведа само два примера:
Домът живее чрез сърцето.
Сърцето оцелява чрез дома.
и
Някой каза: „Да бъде равноправен човекът!“.
И направи от коня и магарето впряг.
Книгата на Иванка Павлова „Истинският ми живот“, съдържаща избрани творби, не само осветява пътя на развитие на творчеството ѝ, а и ни дава възможност да се докоснем до „теглилката“, с която поетесата е „премервала“ поезията си. Но аз съм убедена, че ако тя реши да издаде и сборник „Неизбрано“, той ще ни достави не по-малко удоволствие при четенето му. Завършвам с благодарност към поетесата на „кръстопътна“ възраст, която скромно демонстрира своята лична преценка на творчеството си:
Не горя като факел, но светя,
па макар като свещ, като свещ…
Ирина Александрова
