ЗАМРЪЗВАНЕ ДО ТОЧКА НА КИПЕНЕ – рецензия на Габриела Цанева
ИЛИ “КЪСНАТА ЛЮБОВ НА САМОТАТА” НА ЙОРДАН ЙОРДАНОВ
Мислех, че ще е лесно да напиша встъпителните редове на тази стихосбирка, но, оказа се, че трудно се пише за стихове, всеки от които с нещо е поразил въображението ти.
Такива са стиховете в „Късната любов на самотата“. Без съмнение, избрани – най-доброто от богатото творчество на автора – вече издавано, или още непубликувано.
Ще започна с очевидното – изящното оформление на книгата, в която поетичните послания на Йордан Йорданов са подкрепени от рисунките на Огнян Балканджиев, създадени за настоящото издание. Трудно е да се даде графичен израз на тъгата, но художникът улавя трептенията на думите и ги облича във форма, която резонира в усещанията на читателя. И тук нямам предвид сълзите в очите, пламналите огньове в сърцата, или пречупените клонки на цветята – те са само щрих, който умело води към дълбините на последващото вербално изразяване.
*
Трите раздела на стихосбирката са донякъде условни; с ярки, провокативни заглавия – „Сърцето ми над пропаст свети“, „В часа на тиха нежност“ и „Съдбата никога не моли“.
Темата за крушението и устояването е основна за първата част. Силно, почти яростно звучи и темата за различния – оня, който не се вписва в редицата на редниците; оня, който е готов да изпие до дъно чашата на следващата си стъпка встрани от утъпканите пътеки. Понякога, обаче, точно тези пътеки водят „у дома“. И авторът ги следва, водейки ни назад, към корена… Или към извора? Едно тежко, горчиво завръщане, но пречистващо и честно /„Събаряне на училище“, „Горно Абланово“, „Крайната чешма“, „На герана“ и др./.
Интересен щрих е образът на камъка и птицата /„Пазете птицата“, „Белег“/, който е намерил отглас и във въображението на художника. Едно вертикално противопоставяне на полета и падането; на стремежа към висина и падението, на уязвимата чистота и бруталната сила на злото.
*
Иносказателно, почти вълшебно звучат стихотворенията, които дават простор на авторовите търсения и прозрения за моралния избор, за облика и отговорността на твореца и човека. Впечатляват „Зимна приказка“ – притча в свободен стих, без рима и ритъм – само загатнати образи на „замръзналото всичко, до свойта точка на кипене“. Една ярка метафора, концентрирала взривната сила на привидно спокойното. Интересно по своята структура е стихотворението „Рана“, което носи своя вътрешна ритмика, а римите са деликатни, почти невидими и, при всички случаи – оригинални. Афористично звучи стихотворението „Равновесие“, в което също авторът е бягал от римата, но не и от ритъма.
Истински образци на любовна лирика можем да намерим във втората част на стихосбирката. Тук лирическият Аз разголва своята най-съкровена същност, за да намери път към взаимността и щастието, да изживее най-болезнените трепети на копнежа и надеждата, за да преведе читателя над пропасти и бездни по пътеката на устояването на житейските бури до преживяното завръщане към тихия пристан – някъде там, в идния залез /„Двама в кръга“, „В часа на тиха нежност“/…
Много нежност, любов и благоговение има в стиховете, посветени на родителите /„Спомен за мама“, „Шал за мене“, „Баща ми вари ракия“, „Неочакван рецитал“/. Не са малко творбите, които градят биографията на поета. Понякога посветени на конкретна личност, понякога някак „задкулисно“, те шепнат истории – отминали, или още тръпнещи, живи, още дишащи, жизненоважни, творящи днешното и утре. Изпридащи онези човешки пътеки, които ни мамят омайно и ни приканват да тръгнем по тях – не за да надничаме иззад рамото на поета и да търсим случващото се с него, а за да намерим своето светло поселище…
*
В третата част, на пръв поглед „отделени“ от цялостната плът на стихо-сбирката намираме няколко стихотворения, които още със заглавията си загатват едно обръщане към историята, но и към драматизма на днешния ден – оня, оглозган ден, на който звездните личности от миналото са така насъщно нужни /„Идваш ли, Апостоле?“, „В къщата на Славейкови“, „Прости ни, Захарий!“, „Яворов тръгва на война“ и др./ Но тук имплицитно е преплетена и темата за творчеството и твореца, за живеца на духа, който окрилява и носи надежда за бъдното.
В заключение ще възкликна: „В тази лирика има любов!“… Има тъга и самота. Но любовта не е самотна, а самотата не е тъга.
Тук ще намерим лирическия Аз, раздран от болка по отминалите дни, по стъпките, пробити от стъкла, по срутените пътеки, несбъднатата китка на герана и недосънуваните сънища. Но, преди всичко, тук тъгата е за отминалото всичко не на Аз-а, а на обществото, оголяло от идеали.
д-р Габриела Цанева
