С НОВАТА СТИЛИСТИКА НА МЪДРОСТТА – рецензия на Тодор Билчев

От „Нежна съпротива”, „Камък за птицата” и „Помилвани от чудо”, ето че днес стигнахме и до „Късната любов на самотата” на утвърдения русенски поет Йордан Йорданов, в която, според неговите точни слова, „бурята намери подпалвач”. Но този подпалвач не се явява изведнъж и от нищото, а бавно се формира и изгражда от стихиите на живота още в първото стихотворение на поета „Риск” през 1994 г., където той спонтанно изригва: Обичани, отричани, но чисти, / край пристана на чувствата мълчим…

Така, рискувайки и в следващите книги, Й. Йорданов уверено довежда поетичния кораб на творческото си вдъхновение до днешната „Късна любов…”, събрала всичко и представила най-достойните образци на неговия поетичен талант за тази му избрана лирика.

*

„Сърцето ми над пропаст свети”, „В часа на тиха нежност” и „Съдбата никога не моли” са заглавията на трите раздела, които изграждат структурата на книгата и са, някои перифразирани, а други взели буквално заглавията на поместени стихотворения, синтезиран израз на философско-поетичния дух на всяка отделна част.

Крачейки смело по „стъклата в стъпките” „над пропастта” в първия раздел, ние буквално влизаме в условно определените от мен три негови цикъла.

*

Първият ни показва раздвоения портрет на лирическия Аз, неразбран и неприет не само от околните, а и от двойника в душата му, който ще заключи целия философски заряд на цикъла с цялостно обобщаващата го поанта в стихотворението „Мелницата” така: Измамно щастие в илюзии големи! / Не знае житото, че мелница го чака.

Този забележителен финал проправя пътя от Аза към неговите корени и общността, която го е създала, а с това и към втория цикъл от първия раздел, който аз условно наричам „Завръщане”. Да, именно тук, с тези няколко прекрасни носталгични стихотворения – „Събаряне на училище”, „Горно Абланово”, „Крайната чешма” и „На герана”, Данчо се завръща към свещеното начало, а стиховете му – към неповторимия пасторален български класицизъм. А поантният въпрос от стихотворението „Горно Абланово”: Какво да искам повече от тебе? и особено неговият толкова обикновен и затова, може би, гениален отговор: Разпятие не става без Христос, дават завършен цялостен облик на цикъла, където лирическият герой, неговите корени и роден дом се сливат в едно и философски осъзнават смисъла на самото човешко съществуване.

*

А след това героят се свързва с всички обкръжаващи го и става, заедно с тях и родното земно пребиваване, неразделна част от Вселенския разум, осмислил и битуването на индивида. Този трети подраздел или цикъл е най-големият от всички и в цели 26 стихотворения авторът ни развежда из толкова сложния лабиринт на човешката душа, показвайки ни както доброто, така и лошото в нея, а понякога около и извън същността, където с неповторими метафори той улавя и най-невидимите ѝ пулсации.

Но Съдбата не прави подбор и безпристрастно поглежда както към терзанията на лирическия герой: Ти няма как да си избираш участ, / освен – от другите да си различен. /Участ/ или „На златните обкови на душата / каратите не се броят.” /Веригите/. И, освен в другите: Вместо хляб във ръката държиш / камък коварен за птица. /Пазете птицата/, той вижда вината и в себе си, правейки самобичуващото признание: „аз бях на Краля мразен пажа. / И също съм опръскан с кал. /Притча/. И накрая, целия философски заряд на този цикъл авторът много сполучливо е успял да обобщи в публикувания вече, но прекрасно преработен сонет „Незабрава”, където убедено твърди: „И зная вече по каква причина / наречено е всичко Незабрава./

*

А тази осъзната незабрава съвсем логично ни довежда до „В часа на тиха нежност”, където захласнати ще можем да прочетем истински бисери на любовната лирика, които биха съперничили дори и на най-големите. Този раздел условно също би могъл да се раздели на три подраздела или цикъла – любов към жената, родителите и децата, но, освен че стихотворенията не са поставени в такъв ред, но и те са проникнати всеобхватно от Божествената Вселенска любов, за която няма граници, раздели и всякакви други деления. Тя е единствена и неповторима. Точно като такава присъства и в поезията на Й. Йорданов, като различната нейна субективна насоченост само подсилва всемирното ѝ звучене.

„Ще дойда след съня”, започва Данчо, а читателят веднага изрича Вапцаровото Прощално – Понякога ще идвам във съня ти…”Сънувай ме, а аз ще бъда буден,…/ докрай възможен в невъзможната любов./ – рецитира Йорданов, а читателят чува предсмъртните слова на Вапцаров: „Когато се наситя да те гледам – / ще те целуна и ще си отида./ Две вселени, именувани с единственото име любов. Два огъня, изпепелени в любовните пламъци от сънища наяве. Какво ли повече би желал читателят?

Навярно той това не е очаквал, но Данчо изповядва: „Корените винаги криле отглеждат, / ала трябва да поискаш да летиш./. Вместо „ала” аз задължително бих поставил „само”, но авторския избор трябва да се уважава. И, уважавайки го така, ние закономерно ще да преминем както през „Спомен за мама”, така и през „Шал за мене”, „Баща ми вари ракия” и „Необикновен рецитал” – все стихотворения, родени от обич и закърмени с любов.

*

Любов, навярно толкова голяма, че да помрачи дори Оная, изплувала от сърцето на поета не към друго, а към неговия внук в „Маркъс, момчето на Ели”. Макар и не от неговото стихотворение, искам да заключа този раздел с изумителното Данчово попадение: „И смуче пръстчета живота нов, / преди да си покаже зъбите./

 А зъбите на живота никой не може да скрие. Те са в нас, преди нас и след нас. Животът е озъбен. „Озъбено свирепо куче” – пак трябва да се върнем при Вапцаров. Но и към Данчо, при който „Съдбата никога не моли”. Какво ли скрил е той в последния раздел, започващ с „Идваш ли, Апостоле?”, преминал през /Историята никога не моли. / Подрежда ни завинаги веднъж. – /Лора изпраща войводата Яворов 1912/ и стигнал до обобщаващото българската душевност /Предателството никога не шепне, / когато иска ние да мълчим./ – /Предателство/? Не, нищо скрито няма. Всичко е наяве. А неговото име се нарича Йордан Йорданов – световния български поет „на малкия град”, на когото „Душата му сред облаците преживява, / разтворена в сълзите на дъжда./ – /Поет на малкия град/.

*

А в заключение нека да обобщя: „Късната любов на самотата” на Й. Йорданов е една уникална стихосбирка на съвременната българска поезия. С нея авторът успява да се докосне до върховете на поетическото майсторство. Тук стихът е максимално концентриран и зареден с дълбочината на философско-поетическата мисъл. Към него не може да се прибави, нито отнеме и най-невинен земен звук. Стилистиката е нова, различна и модерна.

Изказът е сполучливо съчетание от архаични, съвременни и мъдри слова, които подсилват оригиналното му звучене, а неповторимите поанти, битуващи във всяко стихотворение от книгата дават цялостен, завършен и прекрасен вид на един духовен шедьовър. А трябва ли ти и нещо повече, читателю, ти неминуемо ще го намериш, ако разтвориш и на един дъх прочетеш тази впечатляваща стихосбирка, в която всеки може да открие дори и себе си. На добър час!

Тодор Билчев