ЗА “НЕБЕСА” НА ГАТЯ СИМЕОНОВА – рецензия на Габриела Цанева
„Небеса“… Още заглавието, а след това и авторовото въведение подсказват основните теми и мотиви, които се разгръщат пред читателя и дълбоко вълнуват лирическия Аз.
А в тази малка книжка те са големи. Нека започнем с небето – като дом и сцена, като надежда и утеха, като съдник и стремеж. Нека минем през звездите и луната, през птиците и полета – символи на свобода, далечност и недостижимост, на откъсване и страх от загуба…
Но тук ще усетим и полъха на сезоните – пролетта като символ на пробуждане, но и като докосване до живителния сок на природата, който се влива в човека, за да го възроди; есента като тъга и раздяла, но и като успокоителния пейзаж на забравата, като пълнотата на един смислен живот; зимата като застинал размисъл и като вечност, която трябва да намерим; лятото като памет и копнеж, като пламтеж и жажда за човечност.
Колко много са нюансите на сезоните и колко плавно ни водят към духовното измерение, особено осезателно във финалните фрагменти, в които лирическият Аз търси изгубената си идентичност в молитвата и обръщението си към висшата сила, за да се постигне своеобразна завършеност на цялата поема.
*
Текстът изгражда поетична вселена, в която символната метафорика е структурната плът на разказа и емоцията – така птицата, небето, сезоните и светлината се превръщат в символи на вътрешни състояния. Композиционно, стихосбирката е изградена от четири цикъла – „Порив за летене“ (1-8), „Небесни обитатели“ (9-14), „Поднебесие“ (15-33) и “Душа под небосвода” (34-55), които се преливат един в друг, както се преплитат в дните на ежедневието ни и в годишните времена.
Бих казала, обаче, че тези структурни граници не съвпадат с емоционалните състояния и послания в стихосбирката. А това създава допълнително усещане за кръговрат и вечност.
Но нека очертаем и емоционалния регистър в композиционното повествование.
Можем да кажем, че началото (фрагменти от 1 до 8), което съвпада с „Порив за летене“ е белязано от основното състояние на лирическия Аз, което се прокрадва през цялата книга, а това е търсенето. Търсенето като цел и смисъл, като надежда и път:
Защо крило,
защо перо,
защо небе на сън ми се привижда?
Защо ме мъчи образът на птица в полет?
Предпролет е!
Небесните пътеки явно ме зоват! (1)
Отделните поетични фрагменти водят своеобразен диалог. В случая, нека разгледаме първите три. След горния цитат, следва контрапунктът, отразен в следващото четиристишие:
А поривът на птицата за полет
се е свил в гнездо.
Навярно чака чудото на топлината
да му даде крила… (2)
То може да се прочете едновременно като отговор, но и като прекършен полет. То може да се прочете и като зов за гнездо – почивка, общност, дом, размножаване и втъкаване в безкрайния път на живота.
С фрагмент №3 поетесата нарушава ритъма, като дава едновременно тезата и антитезата в една кратка като дъх вербална картина:
Набиране, натрупване,
напиране на чувствата,
които дълго са зимували
в хралупата на тягостното тяло.
Стремеж към полет!
И към приземяване! (3)
Така ритъмът на стихосбирката се начупва, за да предаде на читателя още един пласт от смислови послания, които могат да бъдат търсени и намерени и в липсата на установеност и ред.
*
Можем да отграничим втори цикъл (фрагметни 9–33), в който се наблюдава засилване на сетивността, взиране в детайла на обектите и природната среда. Тук в персонажи се превръщат птиците, облаците, дъжда, сезонни картини. Тук поезията е като дневник на природата, но винаги с вътрешен отзвук.
Ще вметна, че стихосбирката е илюстрирана с монохромни авторови графики в стил наивизъм, които придават допълнителна плътност на поетичния език.
Третият емоционален цикъл включвафрагментите между №34 и №49. Тук стилът е по-интимен, разказът е свързан с памет, детство; с болка и надежда. (Структурно той съвпада с първите стихотворения от четвъртата част на стихосбирката, „Душа под небосвода“). Но от тази четвърта част, бих отделила фрагментите от 50 до 55, като емоционалният, духовен финал, в който чувствата варират от очакване и нежност до молитва и прозрение.
*
В този кратък преглед нямам за цел да анализирам стих по стих „Небеса“ на Гатя Симеонова, но бих искала да обърна вниманието на читателя към няколко ключови фрагмента, които очертават, след началото, повратната точка, философската дълбочина и представят финалната молитва – не само като емоция, но и като своеобразен отговор.
Дъждът на спомена се отваля.
Вятърът на раздялата разгони облаците.
Появи се дъга! (20)
Това не е хайку, макар с тристишната си форма да напомня хайку. Това е линейна констатация, но това не я прави безконфликтен разказ на състояние. Всеки ред (стих) е завършена метафора, която носи в себе си дълбока философска същност и тежък смислов товар. Всеки от тях има различно послание, като трите заедно разказват история с щастлив край. И все пак, Гатя Симеонова не просто е събрала няколко стихотворения със сходна тематика, за да ги подреди в книга; всяко стихотворение е точно на своето място и точно на това място, в контекста на предхождащото го и на следващото го има своя дълбок смисъл. И горните три реда имат съвсем различно звучене, ако ги разгледаме в съвкупността с фрагменти №19 и №21:
Дъждовна нощ!
Водата идва някъде отгоре.
Почуква равномерно
по перваза на прозореца
и вероятно иска нещо да ми каже?! (19)
Нужен ли е коментар на това петстишие, за да усетим неговата свързаност с нашия ключов фрагмент №20? И все пак, тази природна картина, нарисувана с думи, е не само рамката, в която се разгръща смисловия парадокс на следващото го тристишие, тя е началото на конфликта, който трябва да намери своето разрешение – какво казва дъжда? Какво иска да чуе лирическия Аз и как той тълкува чутото… А читателят?
Фрагмент №21 е различен. Това е поезия в действие; поезия на контраста; на отговора, който търси своя въпрос.
Ако не кажа нищо за тревата,
която утре ще раззелени поляните,
ако не забележа цветето,
което ще изпъстри резедата,
ако не спомена за птиците,
които още са на юг
но непременно ще се върнат
при напъпилите клони
и ако мълчешком отмина вятъра
как да опиша не самата пролет,
а нейното пристигане?! (21)
*
Няма да сгреша ако кажа, че „Небеса“ е емоционален поетичен разказ, в който всеки ред има своя смисъл и своето цялостно значение точно на мястото, на което се намира.
За да не цитирам цялата книжка, ще спомена само още два фрагмента – №38, в който, чрез повторение и редуване на потвърждения и отрицания, майсторски е изградена и представена идеята за кръговрата. В този смисъл, този фрагмент е един от ключовите поетични центрове на стихосбирката, който много елегантно дава отговорите, зададени по-рано в повествованието. В същото време, той е и извор на следващи въпроси, основният от които е – има ли изход? Има ли нещо по-висше, по-същностноважно от кръговрата? Стрела ли е времето, или спирала… Или е затворът, който винаги се повтаря.
Много важно е да видим и основната определяща роля на финалния фрагмент, №55, който може да се разглежда само в контекста на посвещението. Така ясно ще видим неговата дуална същност – като отговор на едно дълго търсене и като затваряне на началото. Тази, наглед ортодоксална молитва, всъщност е молитвата към собствения баща, връщане/откриване на същността, утвърждаване на принадлежността и достигане на емоционална нирвана – онова състояние на безначално съзерцание, което е присъщо само на намерилата своите отговори субект, който в случая се припокрива както с лирическия Аз, така и с авторовата личност.
В заключение ще кажа, че макар и фрагментарен, текстът е обединен от постоянни символи (крило, небе, птица, светлина), които градят единен разказ и послание.
Стихосбирката „Небеса“ на Гатя Симеонова е поетичен пътепис на една търсеща личност под покрива на небето. Усещането за интимност и непосредственост, в съчетание с универсалните теми, които са засегнати я правят близка до широк кръг от читатели, защото всеки от нас може да открие собствените си „крила“ и „небе“, собствените си граници, въпроси и отговори.
Очайквайте книгата със знака на издателство gabriell-e-lit в началото на 2026 г. като електронно и като печатно издание!
д-р Габриела Цанева, издател
