ЗА НЕДОУЧЕНИТЕ УЧЕНИ И ЗА ЖУРНАЛИСТИКА ПО ИЗКЛЮЧЕНИЕ – есе на Венелин Терзиев
Всички сме научени ДА искаме да ни обичат, но не сме научени да НЕ бъдем подли. И когато безсмислието ни споходи, защото късно осъзнаваме, че този човешки живот ни е даден за смислени неща, е твърде късно и няма как да изтрием или коригираме подлостта. Подложени на гаврата да ни оценяват почти неграмотни и случайни хорица, да даваме отговор на тези, които трябва безразлично да подминаваме и да оставяме в небитието, се питам – кому е потребно това? Дали и колко трябва да бъдем лоши също ли е нечия потребност?
В последните няколко години ме засипаха с такива мерзост и мръсотии и то хора, които се мислят за „учени“, а всъщност са си съвсем недоучени. В това делнично присъствие трябва да понеса лъжата на говорещи, които са подвластни и приведени по същността на собственото си съществуване или пък на такива, които дори нямат способността да усетят музиката на Бах и Офенбах. И как в тази ситуация да не съжалявам за неграмотността на бедната ми журналистка, която си позволи да оцени живота ми дотук – с какво право и с какво мерило – не мога да знам… Но усещането за мерзост, подлост и неуважение дори към себе си е достойно за съжаление.
*
Каква поносимост трябва да има човек, за да изтърпи това злокачествено образувание на обществото ни, което се определя като съдник, а дори не разбира какво нещастие е споходило човешката му същност? Защото главните герои са някъде скрити, покрити или прикрити – те няма как да се появят, защото просто са страхливци.
Е, няма да прокопсаме в тази тъжна драматургия, защото сме лоши. Неспособността да определяме или дори да усещаме съществените различия у хората ме кара да се обезкуражавам за това, че бъднините ни ще бъдат добри.
Уви, трябва да понесем нещастието и на тези другите, макар че те дори не заслужават съжалението ни. Твърде много прощаваме на бездарните същества да ни управляват, направляват или напътстват. Вероятно е неособено уважително такова отношение, но все пак сме твърде възпитани и образовани, за да им кажем, че тяхната простотия е прекалена и недопустима. Усещането, че са „велики“, не ги напуска през целия им живот и ако доскоро си мислех, че ще разберат и усетят, че това поведение е непростимо, то сега знам, че те просто трябва да ни освободят от присъствието си. В този тъй ценен и единствен живот ми се иска да пропусна тази възможност да им позволя да влязат и нагло да се настанят в него.
А иначе – нека си бъдат живи и здрави. И понеже не съм толкова силен като незабравимата Стоянка Мутафова, която отсече: „А, много ми е зор! Както искат, така да ме запомнят!“, но пък имам силата да изрека на глас: Тази глутница от неспособни да се самооценят правдиво хора трябва да си отиде на мястото, защото тя не само пречи на мен, а на всички нас да бъдем добри човеци.
*
В опита си, въпреки обидите и нападките от тяхна страна, да бъда добър или поне достатъчно възпитан – спестих имената на главните герои, но знам, че те безпогрешно се разпознават.
Наместо заключение си мисля, че успяваме да се изправим и да се справим благодарение на способността да намираме хората, които са ни потребни, за да запълнят онова пространство на немощ и безсилие.
Усмихвам се и тръгвам по пътя да прескачам моите пейки в парка. И ще продължавам да си вървя все така спокойно по тази моя пътечка, която мъдро наричаме човешки живот!
проф. д.н. Венелин Терзиев
