Книгата-албум „Рисувам със затворени очи“ на Валентин Дончевски е от онези редки художествени жестове, в които образът и словото не се допълват, а дишат заедно. Александра Ивойлова проследява този процес на вътрешно зрение – рисуване в тъмнината на затворените очи, доверяване на подсъзнанието, на жеста, на онова, което се ражда преди формата. В изданието, подготвено от „Дъга плюс“ с редактор Минко Танев и английска редакция на Стоянка Боянова, рисунки, фотографии и хайку се подреждат в пет цикъла, всеки от които разкрива различен аспект от търсенето на автора: „Воден кръговрат“, „Предчувствия“, „Трептения“, „Рефлексии“, „Пътни рисунки“. Това е книга за вътрешната светлина, за тишината, за онова невидимо, което проговаря, когато ръката рисува без да гледа, а душата – без да се обяснява.

РИСУВАМ СЪС ЗАТВОРЕНИ ОЧИ, С ОТВОРЕНИ ПИША – рецензия на Александра Ивойлова

Той е ученик на проф. Станислав Памукчиев. Не е чудно в такъв случай, че с толкова разкрепостеност на фантазията разкрива идеите си. Идеи, представящи го в истинска и същевременно непредвидена светлина. Идеи, чиято оригиналност не е самоцелна, а изразява автора пълнокръвно – в духовни измерения.

Една книга-албум в голям формат събира рисунки, фотографии и хайку тристишия на Валентин Дончевски.

„Рисувам със затворени очи“, казва авторът със заглавието й, а разтваряйки я, виждаме на фотоса, че той рисува и с лявата ръка. Какво означава това? Освобождаване от натрупаните умения на художника, отстраненост от външния свят, от обектите, от светлината – и потъване в дълбините на вътрешното зрение. Там, където в тъмното на затворените очи, образите говорят с гласа на подсъзнанието, на скритите, богати на смисъл състояния. Изникват рисунки асоциативни, приканващи към прочит, към съпреживяване; рисунки пестеливи в изказа си, спонтанни и изразителни, понякога с детски артистизъм. „Всяко дете се ражда артист“, според Пикасо. А този артистизъм потъва в дебрите на знаенето и моженето, но не умира, а остава в сърцевината на човешката душа.

Рисувайки с отворени очи, художникът пренася обектите отвън навътре, за да ги върне върху листа или платното. Валентин Дончевски ги „гледа“ в тъмнина, а очите не направляват ръката му, това прави неговото преживяване. Както твърди авторът, тези скици не се раждат случайно, те са опит да се потърсят нови хоризонти „в психологията на рисуването и изразяването“. Плод са на досега му с японксата култура и легендите за слепия самурай Затоичи, които пробуждат у него желание да се отклони от формата и да се довери на същината.

Всъщност, безкрайността на душата и нейното експресиране в изкуството дава на твореца неизследвани възможности да създава нови и нови произведения. Да обитава непознати територии, да бъде вечният откривател. И тази негова мисия е най-истинският израз на човешката свобода и стремеж към духовно усъвършенстване.

Едва ли обаче бихме могли да намерим по-точен и красив израз за същността на тази необичайна книга от авторовия кратък поетично-философски предговор: „Линиите не описват, не копират. Те присъстват. Не разказват, а напомнят. Рисуването се сниши до вътрешно мълчание – невидимото проговори. Дъхът притихна. Да се улови диханието на душата, а не нейният образ.(…) Водеше ме копнеж – тих и постоянен – да докосвам нежно различни изкуства, да се приближавам към необяснимото, без да очаквам да го разбера. Да събирам онова, което по природа се отблъсква, и да наблюдавам как от това се ражда тиха хармония“.

Книгата съдържа пет цикъла рисунки и съпътстващи ги хайку (на български и английски): „Воден кръговрат“, „Предчувствия“, „Трептения“, „Рефлексии“, „Пътни рисунки“. Всяко заглавие обобщено от пластично-абстрактна фотография. „Рисувам със затворени очи, с отворени пиша“, добавя авторът. Нека тук цитираме няколко от ярките хайку примери:

слепец
пише хайку
с пръст във въздуха

нямам сянка
грее слънце
в мен

поглед в небето
колко много врати
се отварят

морска раковина
звук
на звездно море

птиче
върху рамото
на сянката

грохот
вятърът съблича
глухарче

тишина
дойдох и си отивам
препълнен от паузи

Валентин Дончевски – художникът на неуловимото. Поетът на неуловимото. Каква ли е изненадата и за самия него, отваряйки очи пред рисунката си. Предизвикал е себе си …

Изниква имагинерният образ на Затоичи, така както е заживял в представите на автора; голо женско тяло, отразено във водата; пейзажи и състояния… Въздействащи и обемни са изображенията и думите – съчетани в едно. Без да се преповтарят, дори без да се изразяват взаимно. Но близки, съчетаващи се в хармонията на една творба, на една книга, която живее пред погледа ни и прониква в „отвореното ни сърце“.

Валентин Дончевски, „Рисувам със затворени очи“, изд. „Дъга плюс“, 2025, Минко Танев – редактор, Станимира Пашова – преводач, Асен Загоров, Стефан Стоянович – фотографии, Стоянка Боянова – редактор на английския превод

Александра Ивойлова