ЗАГУБИ И ПЕЧАЛБИ – разказ на Христо Иванов
Нали знаете, че не винаги това, което мислите, че сте загубили е наистина така. Понякога след време се оказва, че всъщност загубата е печалба.
*
Една октомврийска вечер сме седнали да вечеряме и майка ми се оплака, че сигурно и тази година няма да успее да си купи ботуши за зимата и ще трябва да ходи до ЖП спирката, която е на 800 метра от селото със старите си боти. Тя пътуваше за работа с влака. Докарвали ботуши, но магазинерките ги криели само за приятели.
Дядо ми стана от масата и отиде някъде. Върна се с навита на руло обработена кожа и каза на баща ми:
– Георге, вземи тази кожа и утре да заведеш Радка на обущар, да и́ вземе мярка и да и́ направи ботуши…
Обущарят направи ботушите и майка ми ги носи десетина години. Никоя жена нямаше като нейните червени ботуши, защото по магазините продаваха черни или кафяви.
Бях изумен, че сме имали такава хубава обработена кожа и на следващата вечеря попитах дядо от къде я е купил.
А той отговори, че историята на произхода на кожата е много тъжна и не иска да се разплачат с баща ми.
Ето какво ми разказа на другия ден…
*
…През тридесетте години от пролетта до есента ходех в едно село до гр. Мездра, да отглеждам зеленчуци. Там все още не знаеха и нямаха опит, да ги отглеждат. Наемах земя в близост до река Искър, така че да мога да ги поливам. Намирах си квартира в селото и продукцията я продавах на гарата в Мездра, защото там имаше голям поток от хора, които слизаха и се качваха на влаковете. Хазаинът ми даваше неговата каруца, но и аз му осигурявах от всички произведени зеленчуци. Но веднъж каруцата му трябваше и той ми предложи, да вземем каруцата на комшията му, в която да впрегна неговите млади кончета, но да внимавам, защото още не били добре обучени.
Нямах никакви проблеми с младежите и направо се влюбих в тези животни. След това исках да ми дава само тях. Така свикнах с кончетата, че попитах стопанина им преди да си тръгна есента, дали няма да ги продава? Той се усмихна и каза, че и той много си ги харесва, но ще ми ги продаде, защото първо му трябват пари и второ – защото ще е спокоен, че аз ще се грижа добре за тях. Така, вместо да се върна на село с влака, аз си дойдох с кончетата за два дни като нощувах в гр. Ловеч.
Вложих си спечелените пари в тях.
Баща ти беше най-щастлив, защото като най-малък го пращах да ги пасе, а той яхваше едното конче и тържествено пресичаше селото, като каубоите от сегашните американски филми. Но когато започна войната ги мобилизираха. Много ни беше мъчно за тях, а и много притеснено дали ще се върнат живи и здрави. Слава богу, през лятото на 1945 г. ни ги върнаха, и то доста охранени.
След девети септември, дошлите на власт комунисти, по примера на съветските си другари, започнаха целенасочена политика на тотален тормоз на българския селянин. Българското село трябваше да издържа и двеста хилядна съветска окупационна армия, която си тръгна през 1947 г., затова почти цялата произведена продукция се конфискуваше.
В селата бяха определени от кметовете места, където под техен контрол се вършееше и се измерваше количеството произведено зърно и се отделяше това, което трябва да се предаде на държавата. Не ги интересуваше, че за теб може да не остане достатъчно, за да си изхраниш семейството, когато реколтата е слаба.
Аз и чичовците ти бяхме принудени да ходим в Добруджа и да купуваме на черно брашно, за да изкараме до новата реколта.
Затова решихме да си направим скривалище – като повечето селяни.
Нощно време ходехме по нивите и изронвахме в чувал част от зърното на снопите и го пренасяхме в къщи. Скривалището изкопахме в яхъра на конете и в ямата поставихме дървен сандък. В него подредихме чувалите с пшеница, затворихме го с капак и го затрупахме с пръст.
Периодично изваждахме по два чувала и го смилахме на брашно. До пролетта изпразнихме сандъка, но той си остана все така покрит с пръст.
Една нощ някакво животно (най вероятно пор) изплашва конете, които са вързани за яслите. Едната кобила от уплаха скочила със задните си крака върху капака на сандъка и го счупила. Краката и́ потънали в сандъка, в който вече нямаше чували със зърно и тя се обесила.
Сутринта отивам да ги храня и я намирам обесена. Разплаках се, ама какво да направя освен да я заколя, за да се ползва месото и́, а кожата и́ дадох на кожухар, за да я обработи.
Тя стана жертва на моята несъобразителност и на комунистическия тормоз над българското село. Трябваше да запълним сандъка, макар и за 3-4 месеца с чували с пясък, но не се сетихме да го направим.
След две години създадоха ТКЗС – то и ни взеха другия кон, кравата и овцете.
Изпразниха обора от животни и реално загубата на умрялата кобила ни стана печалба, защото все пак месото и́ е изядено и продадено. А сега и майка ти е на печалба – ще носи нови хубави ботуши.
– А дядо, може ли и аз да съм на печалба? Ще ми позволиш ли този обущар да ми ушие портфейл? И аз да съм като батковците.
– И ти ли искаш да червенееш като майка си за радост на комунистите?! Не ти ли стига червената връзка, та искаш и червен портфейл? Така както си тръгнал, утре като пораснеш, ще поискаш и червена книжка.
– Абе дядо, нали знаеш, че съм цесекарче и обичам червения цвят…
Христо Иванов
