ЗАЛЕЗЕ МОЙ, НЕПРЕКЛОНЕН – стихотворения на Петко Пашкунов
ЛИЦАТА
Улицата шумна залиня.
Замря смехът, извиращ от децата.
Секнаха до късно вечерта
игрите и врявата до небесата…
Застудя. Есента попари
овошките, градините, полята
и вместо с дъхави цветя,
окичи скреж по дървесата.
Помръкна улицата от тъга,
мрачни и сиви са и дните,
но скоро, още есента,
натрупа сняг до коленете.
Лава от врява отвя тъгата,
улицата живна, засия…
Но какво са улиците без децата
пустинен рай без райските цветя.
Щом улиците от деца преливат,
то знак е за бъднини добри.
Родината ни свидна ще я има
и след края на света дори!
ПЪРВОТО ШКОЛО
Семейството е първото школо.
Домът ни – първа класна стая.
Чинът в нея – кошарката с легло.
Учителката – мама с глас омаен.
До мама – тати, дядо, баба –
учители с най-много часове.
Лели, чичковци – все млади,
деца в различни класове.
Тук получаваш първата представа
за роден дом под синьото небе,
за родно място, българска държава,
за език свещен от далечни векове.
Семейството е първото школо.
Най-ценните уроци преподава.
Завинаги остава най-добро
в умение и труд да възпитава.
БЪЛГАРСКОТО СЛОВО
Над тридесет и пет години
с учителски дневник в ръка
влизах в „райските градини“
класни стаи, жужащи от деца.
Застанех ли пред черната дъска,
огряваха ме мигом малки слънчица –
жадните очички на децата
с кристално чисти рилски езерца.
И започвах аз. Говорех дълго
за майчиния, родния език,
за писменото наше слово
най-верния български войник.
То, словото, през вековете
било е винаги на пост.
Прогонвало е враговете
като неканен в дома ни гост.
Как грейваха от радост езерцата!
Пламтяха поруменели личица
и ме прегръщаха с обич
ония жарки слънчица.
И избуява българското слово
в тези чисти езерца
безсмъртно, свидно и сурово,
най-звучно слово на света.
БЕЗВЕТРИЕ
Мечтите ми, платноходки бели,
заседнаха в крайбрежни плитчини.
Не бяха те в дълбокото успели
да се преборят с ревящите вълни.
Не знам защо, но времето не стига
да досънувам най-дръзката мечта
и с попътни ветрове брега да стигна,
за да забия знаме на върха.
ЗАЛЕЗЪТ
Догарят главните в огнището старо,
припламва, притихва, белее жарта.
Залезът спуска завеси припряно
и допълзява безмълвно нощта.
Ех, залезе мой, тъй непреклонен!
Косите посипал с жеравен прах,
скътал в гърдите ми свидния спомен
за първите трепети и родния град.
РИСУНКАТА
Все един и същи сън сънувам –
седя на пясъка срещу вълните
и с пръст любимата рисувам,
вглъбен извайвам ѝ косите.
Морето тихо в маранята
пред рисунката ми се стаява.
Повдига вежди към земята
и мигом всичко заличава.
Вълна рисунката отмива.
Нима морето е ревниво?
Нима от обич не тъгува
или е зло и завистливо?
Русалка до брега доплува,
присяда тихичко до мен
и моли ме да я нарисувам
с пръст на пясъка студен.
Но още първите ми щрихи
морето мигом заличава
обича русата русалка,
на никого не си я дава…
Така се будя всяка вечер
с недорисувана рисунка.
На влюбен ученик приличам,
прегърнал малка, цветна снимка.
БУДЕН СЪН
В стаята ми – мрачина.
С криле, разтворени за полет
към среброликата луна,
прозорецът ми впил е поглед.
Чертае мислени пътеки
до тъй любимата луна.
До там е толкова далеко…
Защо не слиза тя сама?
Вятър крилата му притваря.
В стаята ми – мрачина.
Рогчето лунно веч догаря.
От изток лумва светлина
Петко Пашкунов
из “Залезе мой, непреклонен”, автор Петко Пашкунов, изд. “Астарта”, Пловдив, 2025
Подбор: Габриела Цанева, Павлина Петкова
