ЗАМИТА ВЯТЪР СТЪПКИТЕ В МЪГЛАТА – стихотворения на Тодор Билчев
ДА СЕ ЗАВЪРНЕШ ПРИ ПЕЧКАТА НА СЕЛО
Не я замествам с нищо печката на село.
Чиито пламъци подскачат по стената.
Най-малкият от тях е винаги начело.
Големите под него чешат си брадата.
И оживява детството ми пак на кино.
Блестят сред пламъците огнени любови.
А пред очите сменят се безброй картини.
Да бъде младо все сърцето е готово.
На село печка. С истински дърва пращящи.
И пукащи с мелодия незабравима.
Далеч от градската ни истина воняща.
При топлината в село, Боже, заведи ме.
При майка стара, чакаща ме да се върна.
И татко, който дървени криле кове ми.
Аз двамата през сълзи в къщи да прегърна.
Ела си, печката пламтяща да зове ме.
ЗАМИТА ВЯТЪР СТЪПКИТЕ В МЪГЛАТА
Вали мъгла. Съвсем беззвучно.
А в мен се болка утаява.
Във локва селфи прави куче.
Но пак керванът отминава.
Какво от мравките зависи,
за своя дом щом те се грижат?
Мъглата падна. След туй скри се.
А рани песовете ближат.
И как напред да продължаваш,
щом слънце ти закриват с длани?
Доброто щом унищожават.
Със тръни пътят ни застлан е.
Дали не е във мен вината,
че от реката търсих извор?
И не от нея пи душата,
начало диреща да близне.
А щом открих го, камък сложих.
За друг да бъде недостъпен.
Макар че трябваше и можех
за жадните да се застъпя.
Каквото бе, не ще се върне.
Изтече всичко безвъзвратно.
Но искам майка да прегърна.
Да тръгне времето обратно.
За капка жадните умират.
Не знаят що е жажда сити.
От извора вода събирай.
Че вятър стъпките замита.
ЗАБЛЕЯЛИ СА МИ ОВЦЕТЕ
С наведени глави пасат овцете.
И бързат, да не изтърват тревата.
Не мислят на пастира за ръцете,
които ще им отсекат главата.
А мляко искат да набавят, бяло.
И с него агънцата да нахранят.
Не е в живота времето им спряло.
Сами от вълци знаят да се бранят.
Но ето, че повдигна си рогата
една овца от всичките пасящи.
Гората дървесата си разклати.
Замряха в полет птиците хвърчащи.
Че беше престъпление жестоко
овца да блее сред трева зелена.
Отвори се над тях небе широко.
В покой застина цялата Вселена.
Но в този звезден миг забляха всички.
Понесе се звукът над тишината.
И агънцата пееха „Обичам!”.
Навъсен облак влюби се в земята.
С изправени глави овцете блеят.
И няма за къде да бързат вече.
Те в царството на любовта живеят.
Че злото тука беше. Но изтече.
Тодор Билчев
