ЗВЕЗДИТЕ БЛЕДНЕЯТ – поезия на Николай Лилиев
26.05.1885 г. – 06.10.1960 г.
ПРОЩАВАЙ! НЕ ЗОВИ! НЕ СПОМНЯЙ!
Прощавай! Не зови! Не спомняй!
И не проклинай свойте дни!
Душата ми блуждай бездомна,
но свойта участ не вини.
Аз не разбирам, не греша
и отминавам пак безгрешна,
тъй както някога те срещна
безпаметната ми душа
в денят на първите съблазни,
в денят на първата лъжа.
Аз не разбирам, не тъжа
по нашия забравен празник,
угаснал в здрачните вълни
на всепрощаваща забрава.
О, чуй, душата ми звъни:
не спомняй! Не зови! Прощавай!
ЛУНАТА ВИСНЕ КАТО ПЛОД
Луната висне като плод,
забравен в есенни градини,
и буди сънния живот
на туй, което в сън ще мине.
Аз виждам светлия възход
на първата любов, изгряла
като надежда за живот,
като печал преди раздяла.
И две протегнати ръце,
които искат и не могат
да стоплят мразното сърце
на вси низвъргнати от бога.
Аз чувам гордите слова
на своята душа безгласна,
но пак безпаметно зова
и в шеметна забрава гасна
по две замислени очи,
окъпани в златисто вино.
И моята любов звучи,
и като звук ще ме отмине.
из “Лунни петна”, 1922 г.
МОИТЕ СПОМЕНИ
Моите спомени,
птици в ноща,
скитат бездомни,
скитат унесени,
вън от света.
Моите песни,
скитат без път,
блесват нечути
в скръбната есен – и
пак замълчат.
Моята лютня,
писък в нощта,
стене прокудена
и безприютна
вън от света.
КРЪГОЗОРИ НАДВЕСЕНИ
Кръгозори надвесени
и сплътени тъми.
Ръми,
есен е.
В глухи жалби унесени,
ние бродим сами.
Ръми,
есен е.
1911
ДА МОЖЕХ И ДНЕС ОКРИЛЕН
Да можех и днес окрилен
от прежните нежни мечтания,
с великата жажда за ден,
за нови и нови познания,
да търся, в живота пленен,
живот и разумни желания,
от светли слънца озарен
в най-тъмните земни страдания,
не вярвал бих в жалкия завет,
че тук съм осъден да крея,
безцелни лъчи да пилея,
отритнат, безличен и клет,
не бих си простил, че живея
живота на скъден сонет.
НАПРАЗНО ВАШИЙ ДУХ ЛЕТИ
Напразно ваший дух лети
печални спомени да гони,
брезите свеждат бели клони,
и пролетния дъжд шепти
за упойващите жътви
сред възродените поля.
Упоение разля
над морни сипеи сънят ви.
И вий разцъфвате едвам
с лъчите на лъчиста пролет,
и ето! — погледи ви молят:
стъпете в тоя чуден храм,
душата ми за вас изгражда
дворци от пролетни мечти,
там моята радост ви обажда:
о, приласкайте в тихий здрач
плачът на сиротната птица,
ценете нежната трошица,
която рони тя за вас!
ЗВЕЗДИТЕ БЛЕДНЕЯТ В НЕБЕСНАТА ТВЪРД
Звездите бледнеят в небесната твърд,
зловещо поглежда студена луна,
и тръпне сърцето пред близката смърт:
война.
И воини морни запират край друма,
люлени от полска света тишина,
и мълком повтарят тревожната дума:
война.
В съня си те виждат, о, сладка измама,
че стигат честити честита страна,
где всички живеят безбурно, где няма
война.
Но мразната есенна вечер отвява
безшумно сънят им, и лиха вълна
от скръб безутешна умът заслепява:
война.
Над тях небесата през сълзи отвиват
здраченото було на ледната луна,
и в ужас надвиснал злокобно се сливат,
и есен, и смърт, и война.
из “Птици в нощта”, 1918 г.
Николай Лилиев
Подбор: Надежда Александрова
