175 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА ИВАН ВАЗОВ – редакционна статия

И аз на своя ред ще си замина,
трева и мен ще расне над прахът.
Един ще жали, друг ще ме проклина,
но мойте песни все ще се четат.

И много имена и лесна слава
годините без жал ще изметат
ил ще покрие плесен на забрава,
но мойте песни все ще се четат.

В тях зов се чуй за правда, за свобода,
любов и благи чувства ги красят
и светлий лик на нашата природа,
та мойте песни все ще се четат.

В тях вее на Балкана лъхът здрави
и тайните хармоний му звучат,
и гръмът на народните ни слави,
та мойте песни все ще се четат.

Във тях душата ми изля се цяла
с най-скъпите си бисери, цветя,
в тях всичко светло, ценно си е дала,
във тях живей, звънти и тръпне тя.

Не ме смущава див вой от омрази,
не стряска ме на завистта гневът –
спокойно гледам в бъдещето ази:
там мойте песни все ще се четат.

Те жив са отклик на духа народни,
а той не мре, и дор сърца туптят
от скръб и радост в наший край свободни,
и мойте песни все ще се четат.

“На 9 юли 2025 г. България чества 175 години от рождението на патриарха на българската литература Иван Вазов!”

Това е мотото на днешния ден!

Поклон пред Патриарха на Духа, пред гения, личността и творчеството му!

Иван Вазов е роден 9 юли 1850 г. в Сопот и умира на 22 септември 1921 г. в София, като през целия си живот винаги е носил България в сърцето си.

Портрет на Иван Вазов – худ. Никола Кожухаров (1892 – 1971)

“Тя му отвръща със същото, а той и неговото творчество са неделима част от българщината и самосъзнанието на българите.” – това изречение често може да бъде намерено в публикации в интернет.

Но то е нещо повече от повторение. То е дълбокопреживяната оценка на едно общество към един от градителите му.

*

Ражда се в семейството на заможния сопотски търговец Минчо Вазов. Брат е на военните дейци генерал Георги Вазов и генерал Владимир Вазов – (героят от Дойран), на общественика и политик Борис Вазов, а също на доктор Кирил Вазов.

„Борът” е първото му публикувано стихотворение отпечатано през 1870 година в „Периодическо списание”. Макар Събка Вазова – майка му, да подкрепя писателската кариера на сина си, баща му е решен да го направи търговец.

През 1870 г. Вазов заминава за Румъния да изучи занаята на своя чичо, търговец в Олтеница. Но той остава верен на призванието си, научава румънски език, запознава се с румънската поезия и пише стихове в патриотично-просветителски дух, които печата в „Периодическо списание“, списание „Читалище“, вестник „Отечество“, вестник „Свобода“ и др.

Недоволен от решението на баща си, една вечер Вазов бяга в Браила и няколко месеца живее сред хъшовете в кръчмата на Нено Тодоров. Именно в Браила се запознава и с Христо Ботев и създава повестта „Немили-недраги”.

Още същата година се връща в Сопот и по-късно (1872 – 1873) става учител в Мустафа паша (днес Свиленград). Усъвършенства френския си език, учи немски, опознава бита на българския селянин.

През 1875 г. се завръща в родния си град и става член на възобновения Сопотски революционен комитет.

През 1876 година Вазов се установява в Румъния като секретар на Българското централно благотворително общество в Букурещ.

Там подготвя първите си стихосбирки – „Пряпорец и гусла” и „Тъгите на България”.

НА БЪЛГАРИЯ

На теб, Българио свещенна,
покланям песни си сега.
На твойте рани, кръв безценна,
на твойта жалост и тъга,
на твойте сълзи и въздишки,
на твойте страсти и тегло
и на венеца мъченишки,
кой грей на твоето чело…
Дано таз вяра, туй мечтанье
не се разбие в някой брег
и твоя зов да не остане
като в пустинята без ек…

“На България”, 30.11.1876, “Тъгите на България”

През Руско-турската война от 1877 – 1878 г., на която откликва със стихосбирката „Избавление“, Вазов е писар в Свищов при губернатора Найден Геров, откъдето е командирован в Русе до 6 март 1879 г.

За кратко (от 7 март 1879 до септември 1880 година) е назначен за председател на Окръжния съд в Берковица. Случай от съдебната му практика го вдъхновява да напише поемата “Грамада”.

От октомври 1880 година Вазов живее в столицата на Източна Румелия – град Пловдив, където развива широка обществена дейност, проявява се като радетел за подобряване положението на българите в Османската империя, активно изразява своята силна гражданска позиция.

В Пловдив става главен редактор на списание „Наука”, а заедно с Константин Величков основават списание „Зора”. Пловдивският период е извънредно благоприятен за творческото развитие на Вазов.

Следват още значими творби, увековечени в стихосбирките “Гусла” (1881), “Италия” (1884), “Поля и гори” (1884), “Сливница” (1885).

Произведенията му от това време създават основата на българската следосвобожденска литература в почти всички литературни жанрове, очертавайки и редица от класическите ѝ върхове – цикълът от 12 оди „Епопея на забравените“, стихотворенията „При Рилския манастир“, „Българският език“, „Към свободата“, „Не се гаси туй, що не гасне“, „Новото гробище над Сливница“. По същото време пише повестите „Немили-недраги“, „Чичовци“, разказът „Иде ли?“ и др.

ОПЪЛЧЕНЦИТЕ НА ШИПКА

11 август 1877

Нека носим йоще срама по челото,
синила от бича, следи от теглото;
нека спомен люти от дни на позор
да висне кат облак в наший кръгозор;
нека ни отрича исторйята, века,
нека е трагично името ни; нека
Беласица стара и новий Батак
в миналото наше фърлят своя мрак;
нека да ни сочат с присмехи обидни
счупенте окови и дирите стидни
по врата ни още от хомота стар;
нека таз свобода да ни бъде дар!

Нека. Но ний знаем, че в нашто недавно
свети нещо ново, има нещо славно,
що гордо разтупва нашите гърди
и в нас чувства силни, големи плоди;
защото там нейде навръх планината,
що небето синьо крепи с рамената,
издига се някой див, чутовен връх,
покрит с бели кости и със кървав мъх
на безсмъртен подвиг паметник огромен;
защото в Балкана има един спомен,
има едно име, що вечно живей
и в нашта исторья кат легенда грей,
едно име ново, голямо антично,
като Термопили славно, безгранично,
що отговор дава и смива срамът,
и на клевеата строшава зъбът.

О, Шипка…

“Епопея на забравените”, 1883

НЕ СЕ ГАСИ ТУЙ, ЩО НЕ ГАСНЕ

За нас е радост, слънце златно
в навъсен ден когато бляска,
но лучът му грей по-приятно
през някоя тъмнична рязка.

Една звездица – и тя тоже
моряка води сред морето,
едничка искра нявга може
пожар да дигне до небето.

Огънят, в който Хус изчезна,
огря вселената по-ясно,
в нощ мрачна, бурна и беззвездна
светкавицата грей ужасно.

Тирани, всуе се морите!
Не се гаси туй, що не гасне!
Лучата, що я днес гасите,
тя на вулкан ще да порасне.

Тук всичко мре, изтлява, гние
и тез, що бдят, и тез, що падат,
престоли, царщини и вие
и червите, що вас изядат.

Едната светлина е вячна –
една във хаоса грамадни!
Със нея тоя свят се начна,
със нея няма да пропадне.

Във мрачен гроб фърлете нея –
тя повеч блясък ще се пръсне,
убийте я във Прометея –
тя във Волтера ще възкръсне.

И ако слънцето изчезне
от тия небеса приветни,
то някой в ада ще да влезне,
главня да вземе, да ни светне!

Януари 1883

БЪЛГАРСКИЯТ ЕЗИК

Език свещен на моите деди
език на мъки, стонове вековни,
език на тая, дето ни роди
за радост не – за ядове отровни.

Език прекрасен, кой те не руга
и кой те пощади от хули гадки?
Вслушал ли се е някой досега
в мелодьята на твойте звуци сладки?

Разбра ли някой колко хубост, мощ
се крий в речта ти гъвкава, звънлива –
от руйни тонове какъв разкош,
какъв размах и изразитост жива?

Не, ти падна под общия позор,
охулен, опетнен със думи кални:
и чуждите, и нашите, във хор,
отрекоха те, о, език страдални!

Не си можал да въплътиш във теб
създаньята на творческата мисъл!
И не за песен геният ти слеп –
за груб брътвеж те само бил орисал!

Тъй слушам сè, откак съм на света!
Сè туй ругателство ужасно, модно,
сè тоя отзив, низка клевета,
що слетя всичко мило нам и родно.

Ох, аз ще взема черния ти срам
и той ще стане мойто вдъхновенье,
и в светли звукове ще те предам
на бъдещото бодро поколенье;

ох, аз ще те обриша от калта
и в твоя чистий бляск ще те покажа,
и с удара на твойта красота
аз хулниците твои ще накажа.

Пловдив, 1883

След Съединението на Княжество България с Източна Румелия – най-българският акт от новата ни история, с който се осъществява първата и най-съществена стъпка към осъществяването на националния идеал за обединяване на българските земи и отстояване на независимостта на освободеното Отечество, той пише стихотворението “Новото гробище на Сливница”, в което излива и болката си от погубения живот на хиляди български войници.

НОВОТО ГРОБИЩЕ НАД СЛИВНИЦА

Покойници, вий в други полк минахте,
де няма отпуск, ни зов за борба,
вий братски се прегърнахте, легнахте
и „Лека нощ“ навеки си казахте —
до втората тръба.

Но що паднахте тук, деца бурливи?
За трон ли злат, за някой ли кумир?
Да беше то — остали бихте живи,
не бихте срещали тъй горделиви
куршума… Спете в мир.

Българио, за тебе те умряха,
една бе ти достойна зарад тях,
и те за теб достойни, майко, бяха
И твойто име само кат мълвяха,
умираха без страх.

Но кой ви знай, че спите в тез полета?
Над ваший гроб забвеньето цъфти.
Кои сте вий? Над сянката ви клета
не мисли никой днес освен поета
и майките свети.

Борци, венец ви свих от песен жива,
от звукове, що никой не сбира:
от дивий рев на битката гръмлива,
от екота на Витоша бурлива,
от вашето ура.

И тоз венец — той няма да завене,
и тая песен вечно ще гърми
из българските планини зелени,
и славата ще вечно пей и стене
над гробни ви хълми.

Почивайте под тез могили ледни:
не ще да чуйте веч тръба, ни вожд,
ни славний гръм на битките победни,
към вечността е маршът ви последни.
Юнаци, лека нощ!

1885

*

След провала на проруския преврат от 1886, Иван Вазов, като явен русофил, заминава за Одеса и остава там до 1889 г., където създава шедьовъра на българската класика – романа „Под игото”.
През 1889 година, завърнал се в родината, той се установява в София, където живее до края на дните си.

През 1890 г. основава списание „Денница“, което излиза 2 години. По това време издава най-силните си критично-реалистични разкази, събрани в „Драски и шарки“ (в два тома).

След възстановяването на Народната партия Вазов се включва активно в нейната дейност и е избран за народен представител през 1894 и 1896 г.

През 1897 – 1899 г. той е министър на народното просвещение в третото правителство на Константин Стоилов.

След това се оттегля от активния политически живот, но през 1911 г. отново е депутат в V велико народно събрание.

На Балканските войни през 1912 – 1913 и българското участие в Първата световна война 1915 -1918 г. откликва с 3 стихосбирки – поетична хроника на събитията.

Първоначално, Вазов е между тези, които се противопоставят на въвличането на България в Първата световна война на страната на Тройния съюз, но когато това става, той пише стихотворения, които бележат драматична промяна в отношението му към Русия и с които възпява победите и героизма на българските войски.

БЕДЯТ НИ…

Бедят ни другоземци,
че с отомани, с немци
дружим в полята бойни.
Кога пък в Букурещ ни
разпъваха, нас грешни,
те гледаха спокойни.

Корят ни, че със нихни
врази съюз сторихме
да счупим братско иго;
ала кога душмани
разкъсваха меса ни,
те викаха: “Разпни го!”

Кълнат ни за измена
славянска непростена,
кат свойта браним стреха.
Ала когато нази
ужасно зло нагази –
славяните де беха?

Ругаят ни, че с чужди
на наший дух и нужди
народи сме събрани –
но тези, що любехме,
или боготворихме,
що правяха в скръбта ни?

Стояха оглушали,
безчувствени, едва ли
не зрители злоради
пред наште мъки тежки,
пред воплите ни жежки –
и кой ни се обади?

Във Петроград мълчаха,
а от Париж ревяха:
“Убийте тоз звяр диви!”
И на защо, кат смеем
и ние да живеем,
станахме лоши, криви!

Декември 1915 г.

Втората национална катастрофа приема мъчително, с чувството, че е дочакал разгрома на своя свят, но не изгубва вярата си в бъдещето на България.

През 1920 г. тържествено е отпразнуван 70-годишният юбилей на Вазов, отдавна спонтанно обявен за народен поет.

Успял да види всенародната любов и признателност, през 1921 г. умира от разрив на сърцето в дома си в София.

Действителен член е на Българското книжовно дружество (Българска академия на науките) от 1881 г. и почетен член на БАН от 1921 г.

редакционна статия

Източници:
dariknews.bg, nationalgeographic.bg, liternet, slovo.bg, Wikipedia.bg