САМА – поезия от Надежда Александрова Цанева
САМА
Сама съм. Съвсем сама.
А у дома е светло.
Имам мъж и дъщеря
и приятели наоколо.
Сама съм. Съвсем сама.
А у доме е топло.
Имам и малка сестра –
на триста километра.
Някой позвъня!!! Колежка.
Пак съм сама.
Телефонът немее.
Имам и баща.
Далеч от мен старее.
Майка ми – умря…
Сама съм. В съседната стая –
дъщеря ми пее. Нека.
Днес й е весело –
утре няма да има утеха.
Утре, когато ще си отида
като изсъхнало дърво,
останало само с едно клонче
и с едно листо…
Къде ще го отвее вятъра?
ПОСТРОИХ СИ КЪЩИЧКА
Построих си къщичка от кибритени клечки,
избродирах си съпруг и го окачих на стената.
От картон изрязах сина и дъщерята
и боядисах в бяло всички пътечки.
Седнах на прага и зачаках щастието.
И ето – съпругът оживя и ми обеща
синия купол на небето.
Бях най-щастливата жена.
След това тръгна по бялата пътека
и не се обърна. Чувах само тежката му крачка.
Почувствах се като захвърлена играчка,
преди да са играли достатъчно със нея.
Беше ми тъжно и исках да запея –
за утеха. Тогава заплаках.
И продължих да живея –
оставаха синът и дъщерята.
А те растяха и мамеше ги бялата пътека.
Бях пак сама, помахах им с ръка,
а те ми пожелаха старост лека.
Съжалявах, че нямам крила –
бих полетяла след тях – за утеха.
МИГ
Искам да разговарям с теб –
мислено, разбира се.
Защото дори и в един град,
ние не се намираме,
дори и в един дом се
разминаваме
и не се откриваме.
***
Мигът, във който мисълта ти
до моята се спря –
умря.
Във вечност се превърна…
И ти,
макар че с мене тръгна, не си до мен сега.
