ВЛЮБЕНО И ПРОЛЕТНО – разказ на Маруся Николова
Когато се прибра вкъщи, изпита желание да извади бои и моливи, за да рисува.
Отдавна не беше го правила. Бе погълнала толкова красоти от разходката в парка. В такъв изумителен разкош от бял, син, лилав, розов и жълт цвят бяха потънали храсти и дървета. Така вихрено бяха обхванати от бурен и неуморим пролетен кипеж, че човек потъваше в атмосфера на райско блаженство. Взорът му се изпълваше с възхита, защото всяко едно листенце – фино, нежно, очарователно, бе целунато от слънцето и трептеше, погалено от нежния ветрец.
Ароматът бе привлякъл пчели и птици и те кръжаха полудели в див възторг. Дори кучетата не търсеха конфликт с черния котарак, който се припичаше лениво на пейката, но ги държеше под око. Те изпъваха врат, помръдваха влажен нос, душеха въздуха, рязко се търкулваха и вирваха лапи в игриво опиянение.
В гърдите на хората напираше смях и едва го удържаха, ограничавайки го в прилична усмивка.
Откъде изригваше тази красота и неописуема прелест? Трохи от рая ли ронеше Господ, за да засити душите и сетивата на всичко живо? А тя дали ще успее да пресъздаде и частица от това богатство върху листа и как ще забърка боите, за да доближи суровия им цвят до божествените нюанси?
След час безплодни усилия грабна статива и се запъти към вълшебното място. Ясно бе, че няма да се справи без прякото наблюдение.
Беше време за обяд и паркът бързо обезлюдя, но слънцето се разжарваше и красотата на природното творение изпъкваше още по-ярко. Разпъна статива, сложи грапав лист за акварел и се залови за работа. Скоро така се улиса и засили, че изпусна четката. Сепна се, когато мъжка ръка й я подаде услужливо. Тя я взе, но не се обърна.
– Вложили сте чувство в картината си – отбеляза някой. – Получава се живописно с оттенъците на основния цвят. Падащите сенки също са сполучливи, но избързвате… Оставете сенчестите места за края…
Тя кимна сухо и продължи устремно да размесва боите върху палитрата. Този досадник като нищо ще угаси вдъхновението й. Я за всеки случай да го предупреди:
– Нали няма да поискате внимание заради жеста с четката?
– Не, разбира се, но ме впечатли, че работите с бързи и точни движения.
– Бърза съм, защото съм вдъхновена, а не, защото съм уверена.
– В рисуването и в любовта най-важно е вдъхновението.
– Щом казвате…
Той говореше така провлечено лениво, тембърът му бе толкова мъркащо приятен, че тя с вълнение обърна глава. Едва удържа възклицанието си. Беше мъжът мечта – висок, мургав, със зовящ поглед. Облечен с джинси и риза на каре. Сърцето й усили ритъма си, лицето й пламна и доби дяволито изражение.
Тя зачурулика като птиците сред клоните и диалогът моментално се изнесе върху друга плоскост. Стана двузначен, скоклив, занимателен, цветен като пейзажа наоколо.
Двамата се вторачиха един в друг и проучването даде максимална оценка: тя – синеоко миньонче, малко под четиридесет, приключила наскоро брак, а той – брюнет, с тук-там сребреещи къдрици, ерген, с похождения за ден-два и без желание за обвързване. Но с дама, като тази…
– Познания ли имате? – я чу да го пита.
– Само в едното.
– Кое от двете?
– Рисуването.
– Като хоби или професионално?
– Второто.
– Давате ли уроци? Самоука съм, искам да се усъвършенствам.
– Не бих се и замислил да ви взема.
– Може ли да ме предвидите в удобно за вас време?
– Водя курсове за напреднали, но с удоволствие бих се занимавал с вас индивидуално. Имате чудесни данни… Бих казал великолепни. Ще се постарая да ви покажа различни техники… Добър учител съм.
– Схватлива ученичка съм.
– Не бих си и помислил друго.
– И кога можем да започнем?
– Колкото по-бързо съберем боите, толкова по-добре…
Опиянени от магията на пролетта, обхванати от страстта, отнесла всякакви колебания и зашепнала настойчиво да побързат, те не чуха разума, който подвикна след тях: „Не… не… не го правете! Това е нечувано!“…
Маруся Николова
