БЛАГО – разказ на Валентин Баров

Вратата се отвори с трясък и вместо „Добрутро“ Благо избоботи: 

– Наде, направи едно двойно нес без захар! – и отново  тресна вратата… 

Благо Чавдаров беше заместник-кмет в общината. По онова време аз бях секретар.  

Надето, секретарката, мигайки непрекъснато и имитирайки бързина и загриженост разбиваше яростно кафето, преди да му сипе заврялата вече вода. След това поемаше дълбоко дъх. Заемаше невъзможната поза на патриция и с бавни, отме-рени крачки отнасяше кафето на Благо.

Така започваше денят и за двамата.

Той, разбира се, продължаваше и след това, защото в 9:00 започваше оперативката при кмета. Там Благо избоботваше за още едно кафе, само че не двойно. Знаех, че гони махмурлука от снощи. Бяхме на по  30-35 години и вече управлявахме града, и то във Виденовата зима, абе – в Лукановата криза.  

Благо беше лидер на синята коалиция. Беше прям, но не винаги обективен. Преди да стигне до поста на заместник-кмет, беше работил какво ли не. Леяр в завода, контрабандист на цигари, алкохол и кафе. Тракторист в синята кооперация. Беше обаче необикновен конформист. Отиваше,  да кажем, при опозицията след избори, които не бяха спечелени нито от едните, нито от другите и заявяваше директно на лидера: „Виж, бате Симо, аз ставам зам.-кмет, вие си вземате председателя на общинския съвет и другия зам.-кмет.  Валката става секретар, ама за другото се разбирайте с кмета, иначе бламираме вся-ко решение в общинския съвет“. Ставаше и си излизаше. Преди това за кураж е светнал 2-3 водки  и… те така.

Но, дотук с пикантериите.  

Истината беше, че Благо беше наистина интелигентно  момче с ум като бръснач.

От малък спортуваше много. Носеше очила с голям диоптър, с големи рогови рамки. Такива  бяха тогава. Беше страстен футболист. Играеше като за финала на световно всеки мач. Редовно се биеше безконтролно при всяка несправедливост. Не го обичаха много-много,  щото си беше кютлия[1].

Но много искаше да помага на  хо̀рата и винаги когато можеше, го правеше. Помагаше непрекъснато. Затова го уважаваха. Така и порасна. За кариерата му споменах. 

Минали бяха 10 години, откакто не го бях виждал. Междувременно беше станал директор на общинското предприятие за улично осветление, което сам беше създал  като заместник-кмет. И което беше напуснал. Знаете как се случва – инфаркт, ТЕЛК – и на 55 години се беше пенсионирал.  

Градът е малък, но събота си е пазарен ден и околийски празник.

Всяка събота самопровъзгласилият се елит на града се събираше в местна кръчма на кафе, после цаца с бира, което завър-шваше с ракия, салати, пържоли, разсърдени съпруги, които, ако не бяха гонени от масата, сами напускаха.

Благо винаги беше пръв на масата, за да може преди това на спокойствие да прегледа пресата и да реши кръстословиците. Судокуто беше негова страст. А и трябваше да се подготви за речите, които щеше да държи след  третата водка.

И след 10 години знаех, че ще го намеря в събота след 10:00 ч. пак там.

Намерих го. Изгладен, обръснат до синьо и леко пиян. Впрочем не толкова леко.  

– Благо, как е братле? 

– Ееее, Валко, къде се загуби бе, човек? – запрегръщахме се през масата. 

– Ми знаеш как е, София, светът… и те така. А ти, ти как си? 

– Ми както искам, така съм си. – Отговорът въобще не ме изненада. Типикъл Благо стайл. Само че звучеше тъжно.  

– Какво става, братле? – зафамилиарничих аз.  

– Не ми дреме вече, брат, за нищо. След инфаркта си продължих по стария начин. По две кутии „Виктори“ и бутилка водка ежедневно 

– Ма така ще умреш, нали знаеш? 

– Е, и какво?! Да не искаш да живееш с орлите. Всичко съм бил – и златотърсач като дете в Баба река, и Поразяващата  ръка, и Зеп Стан. Бях леяр и контрабандист. Бях зам.-кмет, два  пъти председател на Общинския съвет, директор бях, к`во ти  пука… – Стана и си тръгна, залитайки, без дори да каже  едно „Чао“. Такъв си беше.  

Сервитьорката дойде да отсервира и да вземе сметката. Сетих се, че някога имаха некратък романс.  

– Маня – попитах я, – какво става с Благо? 

– Нищо, Валко. Той така и не разбра, че всеки ден от живота ти е подарен от Господа. Че трябва да си благодарен за това. Че трябва да се обичаш, за да може да обичаш и другите. Че не можеш да си непрекъснато гневен, когато не става твоята. Че не трябва да бъдеш неопрощаващ, защото всички грешим. Че ако живеем в гняв и непростителност, ние просто не жи-веем. – Разплака се. Не можа да продължи.  

Благо почина три дни по-късно от втори инфаркт. Намериха го едва след два дни.  

Все пак на погребението дойдоха доста хо̀ра. Когато до мен приближи един познат, го попитах: 

– Как е, баче Кире? 

– Какво да е, докторе, дойдохме да изпратим нашия Блаже…

[1] Човек, който налита на бой; побойник. 

Валентин Баров

Из „Срещи“, автор Валентин Баров, изд. Gaiana, Русе, 2022