Публикацията представя третата книга на Лариса Ангелова – сборника „Пиеса за ягодови полета“, който събира текстове от колонката „Моите ягодови полета“ (2009–2012)чрез рецензия на издателя д-р Габриела Цанева. Книгата връща читателя към едно време на ранни интернет‑сутрини, но остава актуална със своя хумор, човешки наблюдения и умелото преплитане на реални и измислени ситуации. Този сборник разширява разговора на списанието за съвременната българска проза и за онези истории, които остават живи отвъд времето.
ЯГОДОВИТЕ ПОЛЕТА НА ЛАРИСА АНГЕЛОВА – рецензия на Габриела Цанева
ЗА КНИГАТА И АВТОРА
„Пиеса за ягодови полета“ е третата книга на Лариса Ангелова. След стихосбирката „Докосване“ (2009 г.) авторката издава сборника с разкази „На любов разстояние“ (2010 г.). По същото време става колонкар в сайта за нова българска литература „Буквите“.
Всяка неделя тя избира тема и представя текст, с които трябва „да грабне“ вниманието на читателя в ранните утринни часове и да го задържи и да го насочи към останалите теми на електронното издание. Голямо предизвикателство за човек, който обича сутрин да чете хартиения си вестник, докато отпива от чашата с кафе.
Настоящият сборник събира част от публикациите в колонката „Моите ягодови полета“ от периода 2009-2012 г.
Минали са 15 години от онези недели. Според критериите на днешното забързано време – цяла вечност; за младия читател-ползвател на интернет – време, колкото един живот… Дори за онези от нас, които помнят „века без интернет“, 15 години са много. Но, странно – историите на Лариса Ангелова не са „архаични“. Ако заменим „скайп“ с „вайбър“, ще звучат, като че ли са писани днес.
И това е така, защото авторката умело съчетава забавни случки от живота и от практиката си на преподавател по туризъм и икономика с измислени ситуации, ежедневни перипетии – с филми и книги, историите на литературни герои с историите на писатели, поети и художници.
Асоциациите и препратките в текстовете, макар и често писани по злободневни теми, остават актуални и без времеви граници, заради своето общочовешко измерение. В тях ще намерите и размисъл, и себенасмешка, и литературна критика, и пътечки, които ще ви върнат собственото по-младо и забавно Аз. До сериозните философски тези, ще срещнете смешни недоразумения, а психологията и анализа са заплетени в житейски ситуации с неочакван финал…
Тук свършва преразказът ми на текста от задната корица.
ГЛАСЪТ НА ИЗДАТЕЛЯ
Познавам Лариса Ангелова точно от онова време – когато пишеше колонката си в „Буквите“. И когато издаде първите си книги (имам с автограф изящното издание на дебютната й стихосбирка).
С радост приех да стана издател на „Пиеса за ягодови полета“.
Прочетох книгата докато я подготвях за печат… „Поток на съзнанието“ – това бе изразът, който минаваше през съзнанието ми, докато очите ми тичаха през буквите, а пръстите ми подреждаха частите, илюстрациите (чудесни авторови колажи!), главите, думите… и бележките под линия.
… И НА ЧИТАТЕЛЯ…
Беше удоволствие да си припомня приказките на Вилхелм Хауф, „Приключенията на Лукчо“, „Квартеронката“, а с тях и детските години, но и да попадна отново в „Стаята“ на Сартр – за да извървя пътя на съзряването и вечните въпроси за смисъла на съществуването. Потокът на съзнанието – усещането, че всичко се случва успоредно и едновременно – фрагментарността, която гради цялостната структура на текста потъва и се размива… Потокът на съзнанието, моето съзнание, което постоянно ми нашепваше имената на Сарот и Джойс…
Не, не правя сравнения и паралели – просто усещане, избягала мисъл от… потока на съзнанието.
Потокът… Понякога турбулентен – вихър, който смесва невъзможните неща, за да ги представи с нови лица, ламинарните струи, които остават в своята студена успоредна еднаквост, водовъртежът, който про-бива нормалността, за да ни изхвърли някъде, където не можем да се познаем.
Или пък там, където ще припознаем днешния ден в оня, отпреди 15 години и ще осъзнаем, че нищо не се е променило… но светът е драстично различен?!
Сборникът е интересен с това, че наред с усмихнато-унилата разпръснатост на ежедневието, което ни представя, прави паралели между баналното и уникалното.
Една мозайка, в която всеки може да намери нещо от онова, което е изгубил.
Книгата се чете на един дъх, може би защото нейното тяло е цялостно – един къс, един дъх…
д-р Габриела Цанева, издател
