ПРЕДИ ДЪЖДА – поезия на Нели Дечева
ЖАЖДА
На Валя и сина ми
Мигът – от тези, дълги цяла вечер,
бе странен. Бе увиснало небето
и някъде в мастилената вечност
припламваха Халееви комети,
и тъмни предсказания в тревите
нашепваха загадки страховити.
Гореше бавно въгленът на юли
и косовете, чули-недочули,
разнасяха бъбриво из лозята
вестта за нашето последно лято.
А аз стоях безсилна сред всемира
и гледах в нас как любовта умира,
как се смалява нейната държава
и как накрая нищо не остава –
не знаех как без нея ще живея,
но знаех, че светът ще оцелее,
защото просто някъде я има –
където двама искат да са трима
и ще лежат замаяни в тревите,
и нежността телата им ще сплита,
а във вълшебното небе ще свети
над тях една-единствена комета
и никога не ще ги стигне вече
мигът – от тези, дълги цяла вечност.
ПРЕДИ ДЪЖДА
1.
Обичам твоето завръщане, когато
стаята с вечерно слънце се изпълва,
а куфарите с лято са претъпкани.
Умората е хвърлена на стола
и подът е осеян с късни рози…
Нахлуват пеперуди през прозореца
в минутата на първата целувка.
Сплетените пръсти
са сребърната мрежа,
в която пърха уловен мигът…
Притихва мирозданието.
После
ветрецът, от прегръдките ни лумнал,
задвижва всички орбити отново,
слънцата
започват пак да раждат светлина…
Сега е празник.
Въздухът звъни
от хора на неделните камбани
и натежават бременните облаци.
А след това започва да вали.
2.
Ароматите на тия часове се носят
като коприна
между спирките на дните.
Жълтеят тихо дюлите –
септември
е струпал вече жълтия си восък
и шапката му сламена пъстрее
от редки цветове и редки птици.
Пръст от пръстта съм,
светлина от светлината.
Животът се закръгля – сякаш ябълка
открай-докрай изпълва битието
и не оставя място за раздяла.
Спокойно вече можеш да си тръгнеш.
Ще седна, ще си сипя чаша вино,
ще гледам как полека се стопяваш
зад ъгъла на хоризонта…
Сбогом!
Прахта на пътя стъпките ти пази.
А след това започва да вали.
МЕЛОДИЯ ЗА ЧЕТИРИ РЪЦЕ
1.
Това не може да се случи днес,
защото вече вчера се е случило…
Бях другата тогава и векът
бе друг – достоен, за да е разказван.
Ти бе сред малкото,
които се завърнаха
и трепваше при всеки рязък звук,
защото ти приличаше на изстрел.
А този ден миришеше на дъжд,
и на опияняващо безгрижие;
тревата бе превързала почти
нанесените от войната рани
и бързаше да люби и цъфти
градът на милионите желания…
2.
Без снимки, без портрети и без профили,
изрязани на място от хартия –
завръщането ще е незабележимо
като дъжда на гарата в октомври.
Сега започва нашето сега…
3.
Жената гледаше към нас и болка
от погледа й отмалял струеше.
Навън ръмеше и по тротоарите
потичваха неуловими кестени.
Когато се обърна, не разбрах
какво е по лицето й – сълзи,
или пък капки дъжд.
Ти не видя…
Не бе обикновена тази есен –
макар да бяхме й дошли на гости,
валеше непрестанно и тържествено.
Блестеше
на “Нотр Дам” оловения покрив
и гледаха грифоните отгоре
как времето по покрива се стича
и как потъва в Сена.
Но за нас
през тази есен времето бе спряло –
потъвахме в музеи и бистра,
смехът ни лекомислено кънтеше
връз костите на минали пред нас…
4.
Остави ни без думи любовта –
тя беше само светлина и музика,
за кой ли път животът
бе роден отново.
И нищо не подсказваше тогава,
че “Герника” ще бъде нарисувана.
СЛЕДА
На проф. Румен Скорчев
Когато си разпалил на платното
червено, златно, синьо и лилаво
и в огнената охра на живота
картината на друг живот създаваш –
една следа безсънна и нелека
върви през тия часове омайни
като почти невидима пътека
от мигове на творчество и тайни…
Навярно ти сам смътно се досещаш,
че тя извира от дълбочината
на времето, което в свойте пещи
превръща всичко в прах.
А иде вятър…
Но вятърът отново се смалява
и пак потегля живата пътека –
и пак над нея звезден път изгрява,
тъй както на картината – човекът.
ПАРИЖ, СЕН-КЛУ
Палитрата на залеза догаря…
Изхлипа някой, или ми се счу
как стълбите
под стъпките повтарят:
Сен Клу…
Сен Клу…
Звучи шарманка
и със скреж гримира
дърветата
безмилостният студ.
От кабарето
посреднощ извират
пияни гласове.
Сен Клу…
Сен Клу…
Сега се лее някъде абсентът
и той рисува още като луд…
Защо върху платното
на Винсент е
разпънат същият
Сен Клу?
Сен Клу, защо проблясват
тия байонети,
и тишината стяга въжен клуп,
и зарево над гробището
свети?
Сен Клу…
Сен Клу…
Днес тук гъмжи
музейната гълчава
и друго време в твоя ден нахлу,
но то ти обещава
незабрава,
Сен Клу.
Сен Клу!
ЦЕНА
На Кольо Георгиев
Далеч преди рождения ти ден
столетието се е състарило –
гладът отново като скитник броди
наоколо и дебне пак.
Родино!
Децата ти – тъй както преди век,
чужбините кръстосват и не гледат
назад.
Но тоя път е вече страшно –
проклятие върху живота сякаш
е легнало и той се свива, свива…
Нима това ти беше свободата,
борбите ти и жертвите – това ли?
Какво ще трябва още да изстрадаш,
каква цена ще трябва да приготвиш,
та да се свърши най-подир тъмата?!
Не вярвам в обещания и химни –
с балоните им цялата си пълна
дотолкова, че сянката им скрива
останалата тук-таме тревица.
А гарваните вече емигрират
и няма кой дори да ти изграчи,
и слънцето се рони в здрачината,
и скоро няма даже да остане
кого да предадем.
Иконите ти светят по чужбина,
а ние още по пръстта ти пъплим –
отвътре кухи като празни църкви,
в които редките сълзи отекват
безсилно като траурни камбани.
Нели Дечева
