Статията на Любомир Тончев „За ястребинчетата и всички други убити“ е силен публицистичен текст, който се връща към един от най-болезнените периоди в българската история – полуфашистката диктатура от 1934–1944 г. Авторът не просто репликира тезите на Надежда Любенова, а разгръща широк исторически контекст, опирайки се на факти, архиви, изследвания и свидетелства. Тончев пише с категоричност, но и с аналитична дисциплина: той оспорва аргументи, посочва логически несъответствия, разглежда негативни твърдения, които трудно се доказват, и настоява за историческа прецизност. Езикът е прям, понякога остър, но винаги насочен към принципи – към осъждане на насилието, към уважение към жертвите, към отказ от идеологически двойни стандарти. Статията поставя важни въпроси за начина, по който обществото интерпретира миналото: за ролята на партизанското движение, за престъпленията на диктатурата, за опасността от реабилитация на насилие, за нуждата от национално помирение, основано на демократични ценности. Това е текст, който информира и призовава към морална позиция.

ЗА ЯСТРЕБИНЧЕТАТА И ВСИЧКИ ДРУГИ УБИТИ – статия на Любомир Тончев

Тази статия е реплика на уводната част на книгата на Надежда Любенова “Кой уби ястребинчетата”, представена в брой 4/2023 г. на списанието “Картини с думи и багри”.

Първо, ето някои факти за тази епоха – епохата на полуфашистката терористична диктатура.

Още 1934 г. е унищожена демокрацията и е установена полуфашистка диктатура. Забранени са не само всички партии, но и синдикатите. Така е  унищожен плурализма в обществено-политическата област. Парламентът е премахнат.

От 1934 г. до 1938 г., цели 4 години се управлява без парламент (това го няма дори при Мусолини, Франко и Салазар!).

От 1940-1941 г. започва нов етап на тоталитаризиране на диктатурата. От 1941 г. започва масовия терор. Диктатурата прераства в полуфашистката терористична диктатура. От първата половина на 1943 г. започват вече системните убийства без съд и присъда. Тогава са и първите масови убийства без съд и присъда и първите масови гробове, през този период. През 1943-1944 г. са убити десетки български деца в България. По-точно, убити са най-малко 32 деца (според други данни са дори повече). Половината от тях са на възраст до 12 г., включително. За всяко от тях се знае точно кога и къде е убито (по данни на БАС). Някои от тях са убити, защото са деца на партизани и ятаци (в т.ч. на земеделци-партизани), а други – защото са помагали с нещо на ятаци или партизани. Така че, случаят с ястребинчетата съвсем не е единствен по време на тази диктатура! Той е най-известен, само защото е единственият случай, когато са убити повече от две деца едновременно, тоест, има масово убийство на деца.

Аргументите на авторката,

че нито подпоручик Йорданов, нито каквито и да е войници или полицаи са убили ястребинчетата, на пръв поглед, сякаш изглеждат, по-скоро, убедителни. Но, само на пръв поглед! Всъщност, част от аргументите са доста спорни.

Според авторката “Без писмена заповед от МВР ……. хора не се убиват, не се прави блокада, не се опожаряват къщи и плевни.”  Интересно, как е успяла да разбере,  че няма случаи, без писмена заповед, да убиват, без съд и присъда и дори да палят къщи и плевни?! Негативни твърдения трудно се доказват, а в случаи като този – почти невъзможно. Особено, негативният предикат “не се прави…” се доказва много трудно, в случая – почти невъзможно. Ако в много случаи е имало писмена заповед за такива убийства, това не означава, че в други случаи не е имало писмени заповеди. Според историците, в периода 1941-1944 г. са  убити, без съд и присъда, най-малко 1900 души (според историка Владимир Станев); според други данни, те са – около 2600 души. При това положение, е абсурдно и почти невъзможно да се твърди, че няма никакъв случай на убийство, без съд и присъда, без писмена заповед (освен, ако се изследва всеки един случай, поотделно!).

Имено, затова и при тази терористична диктатура, а и при трите терористични диктатури (в периода 1923-1962 г.) не се знае точния брой на убитите, без съд и присъда и историците пишат различно за техния брой (при всяка от диктатурите) – защото много от тях са убити без всякаква писмена заповед! Така че, още във втория абзац, има фалшиво твърдение-аргумент.

 Друг аргумент на уважаемата госпожа е, че подпоручик Йорданов не е убит, нито преди 9-ти септември от “отмъстителните” партизани, нито през есента на 1944 г. Какви лоши хора са тези партизани, бе! Те наказват и то – обикновено, със смърт, убийци, инквизитори и други насилници. Е, как да не са “отмъстителни”! Аргументът е несериозен. Изглежда, за авторката партизаните са всемогъщи и могат да убият всеки един офицер от армията и от полицията; това е твърде нелогично. Що се отнася до въпроса, защо не е убит през есента на 1944 г.: възможно е, временно,  да се е укрил твърде успешно. Подобен е случаят с ген. Жеков и други осъдени на смърт от “Народния съд”, които са се укрили или избягали и затова не са убити. Така че, и този аргумент не е категоричен.

 В свое интервю авторката изяснява, че двама души твърдят,  че партизани са убили децата, единият от които бил “свидетел”. Този свидетел твърдял, че децата видели землянка и затова партизаните “убили 2-3 деца”!!! Останалите деца били “приписани по-късно от комунистите”!!! Значи, този “свидетел”, хем е свидетел, хем не знае колко са убитите деца, нито имената на тези деца; нито авторката е наясно колко са убитите деца от партизаните и кои са те!!! Това е всичко друго, но не и категорично доказателство, нито е истинско свидетелство. Що се отнася до другите деца, дето били “приписани”, това твърдение е още по-абсурдно.

Кой има интерес да “приписва” убити деца, които не са убити?! Ако това са “приписани” живи деца, които не са убити, за селяните ще е очевидно фалшивото твърдение и абсурда. Ако “приписаните” деца никога не са живели в селото или просто са измислени, отново селяните ще видят очевидното несъответствие и абсурда. Тогава? Явно, някои хора напасват упорито истории, според собствените си изкривени представи. Тогава какво излиза? Или партизаните не са убили никакви деца – ясно е, че твърдението съвсем не е категорично доказано, или ако има нещо вярно – някои партизани (всяко стадо си има мърша!) са убили част от 6-те деца, а другите деца са убити от войниците на диктатурата, заедно с 12-те възрастни, разстреляни без съд и присъда. Те са една малка част от децата, избити от полуфашистката терористична диктатура.

Най-възмутителното в книгата на тази госпожа е откровено презрителното и озлобено отношение към партизаните, наричани дори с обидни епитети като “отмъстителни шумкари”! При това, липсва каквато и да е критичност към средствата и действията на окървавената полуфашистка диктатура!

В представянето на книгата в списанието “Картини с думи и багри” се казва, че книгата “ни кара да преосмислим …  стереотипи и пропагандни клишета” за тази епоха. Във връзка с това твърдение: изключително важно е да се изясни истината, скрита зад щампите, клишетата и стереотипите, които обсебиха съзнанието на голяма част от обществото, отчасти, след 1989 г., поради пропагандата на определени кръгове. Много често, тези щампи и клишета представляват полуистини. Интересно е, че някои от тях са старите щампи и клишета, отпреди 1989 г., които, по малко странен начин, се харесват, както на десните кръгове, така и на някои леви кръгове и затова, обикновено, не са опровергавани и те остават в общественото съзнание.

Ето някои факти:

Обикновено се твърди, че престъпленията на полуфашистката диктатура започват след 1941 г. Истината е, че престъпленията започват през първия етап на диктатурата, тоест – 1934-1941 г. Известно е, че тогава няма гражданска война, няма партизанско движение.

Въпреки това, през този период са построени два концлагера за политически затворници: това са  лагерът на остров “Св. Анастасия” и лагерът край с. Галата, Варненско (след 1941 г. има 5 концлагери). Освен това, през този, общо взето, спокоен период има дори политически екзекуции – през 1934 г. и през 1937 г. (според проф. Дончо Даскалов). Какви хора са вкарани в концлагерите през този период? Освен реалните политически противници на цар Борис: звенари и Цанков, освен комунисти, в концлагерите са натикани и социалдемократи и земеделци. Такива са, например, Кръстьо Пастухов – през декември, 1935 г.(заради едно отворено писмо), Никола Петков – през 1938 г. В концлагерите са натикани дори и депутати. През 1938г., 11 депутати с остър език, критики към властта и искания за демократизация са вкарани в концлагер. Между тях са: Никола Петков, Трайчо Костов и още 9 депутати.

Друго твърдение, което, обикновено, се приема и от ляво, и от дясно и е широко разпространено е, че партизанското движение било “почти изцяло” комунистическо. Това е лъжа.

Истината е, че партизанското движение е комунистическо-земеделско. Първата партия, която взема решение за въоръжена борба срещу диктатурата, още през есента на 1940 г., е БЗНС “Пладне”, начело с Г.М. Димитров. Те започват и подготовка за партизанско движение чрез създадената от Г.М. Димитров организация “Народна стража за съпротива”. Те първи предлагат и създаване на Отечествен фронт. Първият партизанин, също така, не е комунист, а е анархист – това е Иван Козарев, който излиза в планината през април, 1941 г. Според историка Стойчо Грънчаров, много голяма част от партизаните са земеделци или техни симпатизанти (от различните БЗНС-та). Има исторически документ, който хвърля светлина по въпроса. Това е писмо на ръководители на партизанското движение – комунисти до Георги Димитров, писано през април, 1944 г. От това писмо става ясно, че членовете на РМС и на РП (компартията) са не повече от 60% от партизаните. Така че,  може да се каже, че земеделците са били поне една трета от състава на партизаните.

Друга щампа, която упорито се насажда сред обществеността, е за мандрите.

Партизаните били правели обири на мандри. Това твърдение е ярък и типичен пример за полуистина! Истината е следната: първо, партизаните са нападали само тези мандри, които изнасят за немската армия (това го признават дори десни историци като Стойчо Грънчаров). Второ, партизаните са раздавали повечето продукция на населението и една малка част са вземали за себе си. Значи, храните, вместо да достигнат до немците, отиват при селяните и една малка част – при партизаните. Ето това е т.н. обир!

Друго интересно твърдение на някои десни политици и интелектуалци е следното: Борисовите концлагери били хуманистични лагери – в тях имало “най-хуманно отношение към затворниците-лагеристи”.

Ето някои факти, във връзка с това твърдение. Най-големият от Борисовите концлагери е концлагерът “Кръсто поле”, до с. Еникьой, край Ксанти (т.е. в Беломорска Тракия). В него е имало и българи, и гърци, и други народности. Там са били затворени 40% от всички концлагеристи в България (става дума за цялата тогавашна територия на България, заедно с окупираните територии). В него са били натикани около 1500 души едновременно (по данни от 1943 г.). Въпреки тежкия труд, дневната дажба на концлагерист е следната: 100 грама хляб, 10 грама ориз,  5 грама захар. Този концлагер е строен с участието на германски специалисти по концлагерите (според проф. Дончо Даскалов).  Освен това, след 1941г. в Борисовите концлагери биват вкарвани и старци, и старици.

Такъв е случаят със Султана Рачо-Петрова, на преклонна възраст –  на 72 г. е натикана в женския лагер “Св. Никола” край Асеновград. Причината е, че е имала нахалството да критикува немците и властта, а  дъщеря и, по радио Лондон критикувала външната политика на цар-Борисовата диктатура.

Друго твърдение-щампа, което, всъщност, е полуистина е, че партизанското движение е било свързано само с Москва. Истината е, че въоръжената съпротива е била свързана и с Москва, и с Лондон; все пак – повече с Москва. Британската армия е спускала оръжие на партизанските отряди в Югозападна България. Например, отрядът начело със Славчо Трънски е бил въоръжен, изцяло, с британско оръжие. Освен това, британската армия изпраща група офицери, начело с майор Томпсън, за военни съветници на българските партизани. Майор Томпсън е пленен от армията на диктатурата и разстрелян, без съд и присъда! Неговото име носи спирка Томпсън по ЖП-линията София – Мездра. Друг британски офицер, майор Уилсън, загива при сражение.

Истинските демократи,

пренесли идеите за Свобода и Демокрация през затворите и концлагерите на комунистическата диктатура, като Петър Дертлиев, Милан Дренчев, Атанас Москов, Йосиф Петров, издигнаха лозунга “66 години стигат”, още през 1991 г. Те държаха да се знае истината, че за 66 години – от 1923 г. до 1989 г. – има само 3 години демокрация – при правителството на Никола Мушанов (1931-1934 г.).  

За разлика от “късните антикомунисти”, те осъждаха и трите терористични диктатури и техните висши държавници, а не само комунистическата диктатура. Като истински демократи, те осъждаха всяко насилие, всеки масов терор, всички убийства, без съд и присъда, при всяка от тези три диктатури, независимо кой ги е извършил, независимо от боята на управлението. Така разсъждават всички принципни, демократично и хуманистично мислещи и морални хора!

С Хуманистичните ценности и принципи е недопустимо да се правят компромиси!

Реабилитирането само на една терористична диктатура или на нейния диктатор ерозира демократичното мислене и култура, а като следствие води до реабилитиране и на други терористични диктатури, в т. ч. – до голяма степен и на комунистическата диктатура. По специално, реабилитирането на полуфашистката терористична диктатура и на нейните престъпления неизбежно води и до реабилитация на комунистическата терористична диктатура и на повечето от нейните престъпления. Това е решаващата причина (може би, не единствената) много хора, напоследък, да се отнасят пренебрежително или снизходително към повечето от комунистическите престъпления и към самата комунистическа диктатура.

Двойният стандарт по тези въпроси винаги се заплаща твърде скъпо, със сурови последствия. Реабилитирането  на един терористичен диктатор винаги води до реабилитиране и на друг диктатор. Така, реабилитирането на цар Борис III създаде почвата за реабилитиране и възхваляване на Тодор Живков. По този начин се стигна и до издигането на паметника на Тодор Живков. Той не беше издигнат веднага след смъртта му, а години след това; през тези години се реабилитираше и възхваляваше цар Борис III и неговата диктатура. Имено, затова се стигна до опитите за реабилитация на Тодор Живков и на Георги Димитров.

Партизанското движение е измило позора от лицето на България, че е била съюзник на хитлеристка Германия през войната! Очернянето и обругаването на партизанското движение, което върви с пълна пара, е нездрава реакция на странни личности – същите, които реабилитират и възпяват полуфашистката терористична диктатура и великия диктатор. Известната писателка Мерсия Макдермот реагира на това явление по следния начин: “Ако се отрече съпротивата, ако се отрече партизанското движение, какво остава за България, освен позора, че е била съюзник на хитлеристка Германия!” Очернянето на партизанското движение може да доведе, рано или късно, до нападки и към другите въоръжени движения. Истинските демократи като Петър Дертлиев, Атанас Москов и много други демократи-страдалци уважаваха партизаните и всички, които са се борили срещу полуфашистката терористична диктатура.

Един от най-важните фактори за развитието на България днес е необходимостта от Национално единение и Национално помирение.

Този проблем е свързан с демократичното мислене и с отношението към терористичните диктатури. Националното единение и Националното помирение може да се осъществи само на демократична основа; това не може да се извърши по никакъв друг начин, освен – на демократична основа!

За да се тръгне по пътя на Национално единение и Национално помирение минимално необходимото е следното:

1. Да се осъжда категорично насилието и престъпленията и при трите терористични диктатури: 1923-1925 г., 1941-1944 г., 1944-1989 г. (най-вече периода 1944-1962 г.)

2. Да се осъждат висшите държавници и особено диктаторите, облени в кръв, при всяка от тези диктатури.

3. Да се работи за култивирането на дух на уважение към жертвите и борците срещу всяка от тези диктатури.

Крайно време е да се научим да уважаваме достойните политици и да осъждаме диктатури и диктатори, осъществили огромно насилие и масов терор! Такава е културата на всички цивилизовани и демократични народи.

Използвана литература

Даскалов, Дончо. Политически убийства в новата история на България, Издателска къща “Петър Берон”, София, 1999 г.

Божилов, Иван; Грънчаров, Стойчо и др. История на България, Изд. “Абагар”, София, 1998 г.

 Пантев, Андрей; Гаврилов, Борислав. 100-те най-влиятелни българи в нашата история, Издателство “Репортер”, София, 1997 г.

Цанев, Стефан. Български хроники, Т3, Книгоиздателска къща “Труд”, София, 2008 г.

Любомир Тончев

* Прочетете още за трагедията в Ястребино в Уикипедия-бг