Валентина Григорова представя поетична импресия, която се движи между спомен, изповед и лиричен разказ. Текстът е изграден като поток от памет – детството, майката, бащата, домът, песните, страхът, смехът, припадъците, приказките, грамофонът, Богдана, врабчетата. Това е поезия без рима, но с ритъм; без строфи, но с ясно структурирани емоционални ядра. Авторката работи с език, който е едновременно разговорен и силно образен, а внушението е топло, човешко и дълбоко – за родителите като първи поети, за дома като първа сцена, за паметта като единствено място, където поезията никога не се губи.

А НИЕ БЯХМЕ НА ДЕСЕТ… – поетична импресия на Валентина Григорова

А ние бяхме само на десет, там някъде
И бяхме две диви деца –
тя беше сама.

Баща ми се пилееше с вятъра,
пак оправяше
чужди животи,
спасяваше,
сееше пътища, ток и дървета…
Мама беше сама.
И ни гонеше със метлата,
защото много се биехме,
и я дразнихме,
иосле се хилехме…

Понякога и тя се смееше,
но накрая й ставаше лошо –
не само от нашите глупости…
Но тъй де,
тя се оказа и трудна.

И после припадаше,
докато ни правеше графици.
И пак припадаше.

Доста късно разбрах колко
силна и сама е била майка ми!

И ние станахме като войници послушни.
Бога ми, как я слушахме!
Помагахме.
Тя ни разказваше приказки
и ни пееше нощем.
И до късни доби със някое мило щурче…
Аз я слушах!
Слушах я!
Не обръщах внимание на заканите
“Ще ви кажа на татко ви.”

Само слушах песните.
И така заспивах.

Имахме и грамофон
С приказки и много красиви тапети.
Понякога виждам мама в тъмното –
да подсмърча,
докато слуша Богдана
и тъгува по времето,
когато са танцували с татко.

Какво да й кажа –
обръщах плочата
и завирах глава в скута й…
Тъй заспивахме

Времето мина…

Чувах песните!
Но тя е забравила,
Или се прави,
че е забравила –
моята дребна вълшебница,
с най-милия глас на планетата!
Чудна! Чудна, повярвайте!
Няма такъв глас,
Толкова мила и нежна!
Като пухесто малко крило…
Така ме успиваше…
Гласът й ме приласкаваше
в най-чудните сънища!
Моята хубава мама!
Неземна!
Красива!
Ама, красива!

И още я бива!
Такъв страшен инат е,
Върти, суче, пее,
Само да стане на нейното!
Милата!

А тате?
Моят поет в сянка,
реши да си вземе отпуска
от песните и ветровете в очите си,
умори се, някак си.
Като че ли предаде поезията…
Или мене?
Или никой не е изоставил,
И все тъй мило и нежно
и той може да пее
С този негов бас,
ала Борис Христов,
Но на врабчетата.

Тъй че,
Никъде не се е изгубила нашта поезия!
Тук си е,
Ей я, в очите на лапето
И на другото,
и на другото,
и във мене …

Никъде не се е затрила поезията,

Тук си е…
Тук си е!

Дано се заслушаме в нея,
дано, … някой от нас да прокопса,
Но поезията – тук си е!

Тук си е,
И тази песен е само за нея!

14.07.2026 г.

Валентина Григорова