АБСТРАКЦИИ – поезия на Наталия Георгиева

МОЯТА КОЖА

Моята кожа, тя е тленна,
облича нетленните изяви,
за да скрие непорочността
на душевността ми.
Тя е израз на нечовешкото
в просто човекът.
За да ме видиш
ще я изпиша в мастило,
а после ще ти я предложа
да я обикнеш,
както вселената я обикна
в безкрайността
на своята космичност.
Моята кожа, тя е Аза
в своята откровеност
и истинност.

АБСТРАКЦИЯ

Съзерцавам очите ти, виждам
в абстракция себе си, не съм сама.
Вдишвам я да ме изпълни,
да изпълни дробовете ми, твоята химера.
Вдишвам абстракция –
вдишвам надежда, ставам смела.
Във всеки следващ ред виждам само теб,
погледът ти ме обсебва.
Бели гълъби летят, обикалят ме в кръг,
блъскат се един в друг обичта ти да издадат.
Вдишвам синьото в очите ти,
издишвам абстракция на океан
от непреплувани мечти и изплакани сълзи –
твоите сълзи, помня ги.
Успокой се, сега е време да загреба
в дълбините на океана, където си ти.
Плувам към теб, плувай към мен и ти.
Слаба съм не ми остава друго
освен да се доверя на луната,
тя ще ми говори сладки приказки,
за да не те забравя и да зная,
че ме чакаш там в океанското синьо
абстрактно спокойствие на твоето утре.

МЕЛОДИЯТА НА ТИШИНАТА

Свиря мелодията на тишината,
а ти я водиш нота по нота
към съвършено сътворение.
Не говорим, няма нужда
от думи, от погледи, от допир.
Ние си вибрираме, контрастираме
по отделно и заедно.
Свирим с щурците и за щурците.
Те умират с песента си,
всеки път умираме и ние по малко.
Красотата на хармонията-
възбужда конфликтът
на музиката и вселената.
Ти ме обичаш по свое му,
аз те обичам, както мога,
а това ни събужда да живеем,
да дишаме, да се радваме,
да се търсим в нечии очи,
да се откриваме, да се изгубваме
И после какво, после пак сме аз и ти
в контрапункта както винаги,
залисани в музикални игри
с непасващи акорди
и мелодични линии.

Наталия Георгиева