АЛО, ТЕЛЕФОН 112 ЛИ Е? – разказ на Лили Чолакова

Стефка и Росен се обичаха и създадоха семейство с две хубави деца.

Умни бяха хлапетата, но и палави. Годините минаваха и децата растяха. Едното тръгна на детска градина, а по-голямото ходеше на училище. Тъй като трябваше да се водят сутрин на две противоположни посоки и по различно време, а това лежеше върху плещите на младата жена, Стефка се изнервяше. Докато единият ставаше и се оправяше бързо, по-малкият се скатаваше, а и често притичваше в хола да погледа телевизия. Беше се пристрастил към нея.

„Бързо! Обличай се! Измий си зъбите!“ Гласът на младата жена се извисяваше нагоре, без да срещне необходимото разбиране. По-големият пък отказваше да облече потник под тениската, а беше толкова зиморничав и щом срещнеше студа навън, започваше да мрънка. Той беше ядосан и за това, че не му се ставаше сутрин. (Всяка вечер се караха за часа на лягане и все лягаха по-късно, отколкото би ѝ се искало.) Тогава нервите ѝ още повече се опъваха, защото нямаше как да отидат в двете учебни заведения, без някое от децата да закъснее. А и тя бързаше за работа и предварително се настройваше отрицателно, допускайки неизбежното задръстване, което я очакваше.

Късните следобеди също много я натоварваха. Водеше децата на различни извънкласни занимания, които бяха не само на отдалечени места, но и по различно време. Прибираше ги вечер към 19 часа и се чувстваше скапана. Трябваше отново да вика по тях да си измият ръцете, да свалят дрехите си и да минат през банята. После все се оказваше, че големият син, въпреки че беше на занималня, не си е подготвил всички уроци и тя трябваше да сяда по нощите да му помага. Често имаше да се учи някое стихотворение за другия ден, а момчето беше уморено. Беше престояло в училище 10 часа! И така, с много нерви накрая стигаха до вечерята и… късното лягане на двете момчета. Те, ако ги оставеше, нямаше да си легнат и цяла нощ!

*

Росен понякога помагаше вечер за къпането. Той много обичаше децата и често ги прегръщаше и целуваше, но, общо взето, повечето от задълженията падаха върху Стефка. Затова пък той готвеше! В това отношение тя беше спокойна. Росен не приемаше навътре нещата и не позволяваше те да подкопават нервната му система. Но и не се опитваше да въдвори някакъв ред с бащиния си авторитет. Носеше се сякаш над проблемите, докато младата му жена беше като опъната струна и най-малкото нещо вечер можеше да я извади от равновесие.

Умората си казваше думата… Затова все по-често от дома им долитаха гневни крясъци, които те започнаха да си разменят.

*

Така беше и тази вечер. Изведнъж Росен се хвана за сърцето и каза, че не му е добре. После поглади дясната част на гърба си и изрече:

– Тука ме боли, сигурно правя инфаркт.

– Да не си вдигнал пак кръвното? – попита тя нервно.

– Ами със сигурност съм го вдигнал. Сега ще го премеря. То може ли в тая обстановка да не го вдигна?

Той отиде в спалнята и след малко излезе обезпокоен.

– Високо е и имам сърцебиене. Ще се обадя на 112.

– Как ще се обаждаш на 112? Сигурна съм, че нямаш инфаркт! А колкото до сърцебиенето, знаеш ли колко нощи не мога да спя и аз от него?! – обади се Стефка. – Ако при всяко вдигане на кръвното ги викаш, къде ще му излезе краят? Могат да имат по-спешни случаи…

– Не, сега ще им се обадя! – настоя мъжът ѝ.

Той си беше такъв – за най-малкото викаше Спешна помощ през годините, защото тя беше безплатна.

Взе телефона и се обади.

*

Нямаше и 5 минути и на вратата се позвъни. Стефка отиде да отвори. Пред нея стояха мъж и жена в бели престилки. Жената приветливо се усмихна и подхвърли:

– Я да видим сега къде е болният…

Стефка ги покани да влязат. Беше толкова изнервена, че не намери сили да отвърне на добродушната усмивка.

– Ето го.

Мъжът, вероятно лекарят, погледна към Росен и изрече:

– Ама вие имате здрав вид! Болните, които получават инфаркт, съвсем не изглеждат така… Легнете  сега да измерим кръвното.

Той извади от чантата си апарат за кръвно налягане и спокойно извърши процедурата. След минути свали лентата от ръката на младия мъж и му каза:

– Да, горната граница е висока –170, но долната е малко по-добре – 120. А вие ни казахте, че е 200?

– Ами да, толкова показваше моят апарат.

– Дайте да го видим.

Лекарят прегледа показанията на домашния уред и установи, че показва с 30 единици нагоре.

– Ще трябва да си купите друг апарат, ако искате по-точно измерване.

– А сърцебиенето? – попита Росен.

– Спокойно, сега ще ви направим кардиограма – каза лекарят и му нареди да легне на дивана. След като приключи, го посъветва да отслабне малко и да не прекалява с алкохола. – Иначе сте здрав, засега! – окуражи го той.

Стефка не издържа и се намеси:

– Та то и аз получавам сърцебиене. Бихте ли премерили и моето кръвно? Нервите ми са опънати повече от неговите!

В друг случай тя едва ли би си позволила такава молба, но сега беше толкова ядосана, че не издържа.

– Разбира се. Седнете и си дайте ръката.

Лекарят спокойно измери и нейното кръвно налягане и накрая я попита:

– Винаги ли е толкова ниско? 90 на 50?

– Ами да. Даже, като бях дете, припадах няколко пъти…

– Да ви кажа, ниското кръвно е даже по-опасно от високото… – отбеляза медикът.

Стефка замълча.

*

Напрежението между съпрузите осезателно се усещаше. Въздухът бе натежал от неизказани обиди и възмущение… По едно време сестрата попита, като гледаше ту единия, ту другия:

– Имате ли деца?

– Да – един през друг изрекоха двамата. – Имаме две момчета.

Тя се усмихна и кротко заговори:

– Знаете ли, вие сте щастливци! Имате си семейство, дом и най-важното – две хубави здрави деца. Знаете ли колко нещастни хора има? Без покрив, без семейство, без деца  и…  много болни!

Тя замълча малко и изгледа колегата си, сякаш да получи одобрението му. Той леко кимна с глава. Тогава тя продължи:

– Всяко семейство има своите проблеми, сблъсква се с различни трудности. Не позволявайте те да ви разделят! Имате две прекрасни деца! Моля ви, радвайте им се! Не опъвайте прекалено нервите си, защото наистина може да се разболеете. А радостта е здраве! Вие трябва да бъдете щастливи със своето семейство!

Стефка ги гледаше онемяла. Тя не можеше да повярва, че пред нея стоят от 112. Струваше ѝ се, че сънува. Да не би да са отишли при брачен консултант или психолог?… Тези хора медици ли са, не бързат ли по-скоро да приключат и да се приберат след дежурството си вкъщи? Нима наистина това се случва в техния дом?!

Тя още не се беше откъснала от тази си мисли, когато лекарят изведнъж се намеси в монолога на сестрата:

– Няма да си тръгнем оттук, докато не видим как се сдобрявате! Пред нас…

Стефка и Росен се спогледаха смутено.

– Хайде, прегърнете се и се целунете.

Двамата съпрузи притеснено ги изгледаха.

– Хайде, хайде… – нетърпеливо и същевременно мило ги подканиха мъжът и жената. Тогава Росен пое инициативата – бавно се приближи да съпругата си, поколеба се, но после решително я притегли към себе си и я целуна. Двамата почувстваха, сякаш тази прегръдка и целувка бяха направени пред самия брачен олтар. А лекарите от 112 ги наблюдаваха усмихнато и сякаш невидимата птица на радостта докосна всички с крилете си.

Беше първият ден на последния месец от годината – декември.

Лили Чолакова

„Ало, 112 ли е“, автор Лили Чолакова, изд. gabriell-e-lit, С., 2024