АНГЕЛЪТ РАФАИЛ – разкази на Рени Васева
4
Мъжът на Захария, или малкият тъжен човечец, се беше озовал на пътя не по своя воля. Ангелът Рафаил го беляза, за да се знае, че е сторил грях, навярно непростим грях, макар че всеблагият Господ често прощаваше именно непростимото. Бяха го кръстили Калин, но човечецът сам се назова Каин, като ловко премахна буква „Л“ от рожденото си свидетелство. Ангелът го отпрати и Каин-Калин вървя с дни, накуцвайки, докато не излезе на черен селски път далече от двете села. Пътят извиваше нагоре по хълбоците на планината и мъжът спря, защото мястото му се стори познато, макар със сигурност не беше минавал оттук. Знаеше какво щеше да види – зад хълмовете се криеха къщи, прилични на разнебитени детски кубчета, в празните им стаи влизаше само вятърът.
Понякога компания му правеше таласъм, призрак се мяркаше за кратко или заядлива кикимора шеташе из мутваците. Овошките бяха подивели, трева поглъщаше всичко… Каин-Калин се оглеждаше – търсеше пътека, по която да тръгне. Захладня и човекът реши някъде да пренощува. Не продължи по пътя нагоре, а се шмугна в рехавата горичка, която, като се пресечеше, се излизаше до първата махала. Съвсем забутани десетина къщета, но Каин-Калин не искаше никой да го вижда. Знаеше, че няма хора, но беше нащрек, пазеше се от любопитни очи.
Изгря пълна луна и заприлича на мъхестите дюли в двора на майка му. Каин-Калин видя, че на улицата, на която излезе, не светеше ни един прозорец. Мъжът се промъкна в една от тъмните къщи и опипом стигна до изтърбушено легло, на което с наслада опъна уморените си крака…
*
На другия ден светът бе променен до неузнаваемост. Надникна и видя поляната окосена, край рекичката играеха деца. Една жена, мургава, чернокоса, надникна от прага:
– Хайде, комшу, днес е сватбата. Дочакахме я най-сетне!
Каин-Калин се потресе, той не разбра как беше попаднал в това прекрасно място, хич и не искаше да се вписва в жизнерадостната картина. Щеше му се да е сам някъде, където и дявол не стъпваше, ама на, орисия! И за пръв път си позволи да огледа омразата, която таеше към ангела и жена си. Беше красива омраза, приличаше на отровно цвете, за което трябваше да се грижи ежедневно – да го полива, плеви, пресажда.
Сватбарската музика загърмя по обяд. Каин-Калин се измъкна от къщата уж само да зърне веселбата, но остана до вечерта. Гледаше шаренията на народеца, който се тълпеше около масите, отрупани с храна, надигаше чашите с вино, викаше до пресипване „горчиво“ и „наздраве“. До момента, когато…
Сега, като си спомняше тая странна сватба, най-напред виждаше булката и младоженеца. Изглеждаха притеснени от хорското внимание, зачервили бузи от вълнение и от виното, с което някой все доливаше чашите им. Бяха облечени по градски. Дантелените фусти на булката замитаха прахоляка и вече бяха почернели по краищата. Сватбарите непрекъснато им тикаха книжни пари в ръцете и те ги събираха в една платнена торбичка, издута от двете страни.
– На хаир да ви е! – викаха сватбарите и получаваха своите носни кърпички, закачени по ревери и якички.
Музикантите бяха неуморни…
Тогава някой каза, че виното е свършило.
*
В началото беше само предположение, чуха кумът да вика, че това не може да бъде истина. После от масите заехтяха гласове „Дайте вино, още вино трябва“, а двете кани пред булката и младоженеца изведнъж се оказаха пълни с вода.
Ставаше нещо необяснимо – много хора видяха как червеният цвят избледнява и виното изчезва. Каин-Калин не се учуди, защото разпозна Исус на една от масите – беше блед, слаб, облечен в риза на бели и сини квадратчета. Не ядеше, нито пиеше, сключил ръце, подпрени на лактите, и наблюдаваше. Очите му не се спираха никъде, но като да поглъщаха света и хората в него. „Нещо като изяждам те с поглед“ , помисли Каин-Калин. Въпреки че искаше да си тръгне, остана до залез слънце. Сватбарите изтрезняха, пиеха водата от винените кани и тя им се услаждаше, услаждаше… Исус беше позадрямал на стола в същата молитвена поза. Каин-Калин приседна до него и не че се поколеба, но изпита странната увереност, че няма да бъде съден.
-Трябва ти семейство – каза Исус и го погледна с благи сънливи очи. – И любов ти трябва. Омразата ще те затрие, не е за всеки тя…
*
Каин-Калин беше свел чело почти до покривката, където бутилките с виното щастливо се превръщаха в бистра вода, сякаш от стъклото бликаха извори направо върху сватбената трапеза. Мълчаха, за пръв път Каин-Калин се почувства у дома си.
– Може да се заселя в това село.
Престраши се и погледна Исус в очите.
-Ама моето вино няма да превръщаш във вода…
Исус се усмихна:
-Спасеното село… Така се казва вече, Спасеното. Отецът ми ще те чуе някой ден.
5
Ангелът Рафаил поседна на поляната и утрото заблестя съвсем, ама съвсем пролетно. Потънал в това зелено, Рафаил имаше чувството, че всеки момент ще се удави в него. Три врабчета танцуваха в лехата, разпервайки крилца, и приличаха на дервиши. Ангелът беше дошъл в двора на баба Гюла, защото се чу, че втори ден козичките не излизат на паша. Завари жената в мутвака, беше си облякла кожухчето.
-Разтресе ме – избъбра тя, – оная вечер, кога не запалих печката. Студ дойде нощеска, ма голем студ. И право у мене влезна. На, не спирам да треперя.
Баба Гюла гледаше обичливо ангела, който се засуети да я преоблича, да й слага компреси и да вари билки в една огризана тенджера. Привечер бабата се сафиряса и каза на Рафаил, ако иска, да остане – само да не слиза в мазата, оттам е дошъл тоя голем студ.
-Сигурно се е заселил некой плътеник. Скоро погребахме, знаеш ги, Чонговите, та некой може да се е дигнал.
Замълча Гюла, загледа ръцете си с криволичещи, изпъкнали вени, след туй добави:
– Такива все за моята маза се редят, знам ги аз тях…
*
Ангелът Рафаил се съгласи да преспи у жената и си постла в ъгъла двете шарени черги, които тя извади – нови-новенички. Беше ги спастрила за погребението си. Гюла с радост ги даде, на хаирлия да бъде, ангел небесен щеше да преспи под нейния покрив, голямо благоволение й правеше Господ. И жената се закланя пред Божията икона.
Рафаил дълго лежа буден, все му се счуваше, че някой плаче. Гласът идеше от различни посоки и това го озадачаваше. Ту откъм тавана, ту някъде зад стената на мутвака, ту откъм талканата. Реши все пак да провери първо на тавана. Когато се качи, плачът беше стихнал. Рафаил дълго се ослушва, надникна тук и там, но като не откри нищо, отново слезе в стаичката.
И заспа. Хем спеше, хем като да беше буден, защото сънуваше селския панаир. Бяха дошли циганите, каруците им – пълни с деца и шарени пищялки. Децата надуваха пищялките и цялото село ехтеше. Редяха стоката право на тревата, а тя – зелена, та зелена. Такова зелено ангелът не беше виждал и в райската градина. Посви крилата си и се заразхожда между сергиите. Денят блестеше, изтъкан от сърма, нашарен с гайтани. Все още бе пролет.
*
Някъде наблизо едно дете извика: „Мамо, ето ангел, виж го, мамо!“
Рафаил се изненада, таман беше решил да не се явява тия дни никому. Съветваха го другите ангели да не слиза толкова често на земята, да не се меси в живота на хората, ама на… Скучновато му беше на Рафаил в райските селения, привличаха го болките на тоя свят, щастлив беше, когато Бог му позволяваше да надвие болест, демон да прогони.
Потърси с очи детето, което го беше видяло сред селската тълпа. Седеше в инвалидна количка и въртеше русата си главица наляво-надясно. Самото то повече приличаше на ангел, нежели Рафаил. Стана му тъжно и му се прииска да може като Исус да каже „Стани!“ и момчето да се изправи. Тогава двамата щяха да се разхождат по селските улици и Рафаил да го разпитва за училището, за баба му и дядо му, а то, момчето – да се оплаква най-вече от математиката.
*
И се събуди ангелът, и сълзи обливаха лицето му. Разбра, че се беше събудил от същия плач, който идеше незнайно откъде. Стана. Беше тъмно, имаше чувството, че е ослепял. Надникна в мутвака, баба Гюла похъркваше на кушетката.
Ангелът излезе да търси гласа, който не му даваше мира. Обиколи двора, надникна зад струпаните съчки, които жената събираше из гората. В талканата, сред сеното, откри странно призрачно същество, съвсем прозрачно, което се беше свило на кравай и държеше в ръцете си парцалена кукла. Плачът му беше сърцераздирателен, ама щом видя ангела, спря и обърна лицето си към него. Младо лице, но лукавството и тъгата вече бяха сложили отпечатък върху него. Рафаил поседна на сламата до призрака и го попита защо плаче. Мислено го назова Прозрачното, защото знаеше, че не бива да пита за името. Името на всяко същество беше неговата сила и чрез името се оцеляваше в тия светове.
*
– Изпратен съм… изпратиха ме в някакво село, ама то избяга. Скри се, таман да вляза в него, и изчезна вдън земя. Баща ми го знаеше като Опустялото село, пък по пътя добри хора ми рекоха – Спасеното го наричали сега. Няма да мина изпитанието, няма да ме вземат в задругата, няма…
Прозрачното пак зави като на умряло, застанало точно срещу жълтата луна, която любопитно надничаше из небесния прозорец. Призракът бършеше нос с парцалената кукла, която вече на нищо не приличаше.
– При кого си пратен в Спасеното село? Стават такива обърквания, когато имаш повече имена.
– Запомних аз. Най-напред на сватбата свършило виното, ама после самото небе се намесило – Прозрачното вече шепнеше – та водата на вино станала. И пили сватбарите, пили… Пък сега дете се родило, било за наричане. Аз трябваше да съм с орисниците. Там ме пратиха…
Прозрачното размаха парцалената кукла пред лицето на Рафаил.
Ангелът нищо не беше чул за новородено, тая пролет имаше много тичане по махалите, та беше позабравил за Спасеното село.
– Е, имаш късмет – обърна се към призрака Рафаил.- Заедно ще наминем към това село, знам го къде е, а ти се приготви, щото дотам има доста път. Труден е, а понякога се губи и крие.
*
Когато Рафаил и Прозрачното тръгнаха, между хълмовете се провираше тънка мъгла. После я видяха как се завлачи по реката като сива змия, заблестя, утрото започна да се провижда сред мократа зеленина.
Вървяха мълчаливо, Прозрачното се силеше да не изостава. Чудеше се тоя ангел защо бие път пеша, като хем знае да лети, хем чудеса може да предизвиква. Пътят в началото беше равен и пуст, после стана каменлив. Сенки пъплеха по него, стотици сенки бяха, шушнеха си нещо, ама гласовете им се сливаха с шепота на гората, та не им се разбираше. Само по едно време някой извика и като да се долови смисъл. Беше окуражителен вик да се движат сенките заедно, да не се загубят. Спасеното село ги чакаше.
6
Каин-Калин съзнателно отклоняваше мисълта си от Захария, от спомена за тяхната сватба – дългите редици маси с бели покривки, пияният оркестър, който изсвири едно и също хоро няколко пъти. Захария изглеждаше като изгубена в гората, само дето нямаше червено наметало и беше забутала шапката от баба си в един скрин на тавана.
Каин-Калин се изненада, когато излезе на магистралата, осветена в призрачната светлина на стотици лампи. Вървеше и се чудеше дали да не вдигне ръка на някоя кола, ама те всички бързаха за града, а на него там не му се ходеше. По-добре беше да се върне обратно. Нали обеща на Исус да се засели в Спасеното село. Каин-Калин реши да тръгне през нивята. С бърза крачка се отдалечаваше от магистралата , бягаше от нея като дявол от тамян.
*
Навлезе в поле с рапица. Жълтите цветове все още излъчваха светлината на деня и създаваха усещане за друг свят. Световете станаха много, наистина ли мислеше, че може да ги обиколи всичките?
Зад гърба на човека се чу трясък, той се закова. Реши да не се обръща, не искаше да знае какво се случва, щеше да продължи през полето и да се върне в Спасеното село. Насили се да обърне лице към магистралата, да затича към нея…
Колата се беше врязала смъртоносно в тежко натоварения тир. Изпълзяваха пламъци като огнени змийчета и растяха, растяха. Шофьорът на тира стоеше на пътя като хипнотизиран.
– Пожарогасител! – развика се Каин-Калин, но дори той не чу гласа си.
Какъв пожарогасител, трябваше да се бяга. И той затегли тираджията далече от пътя, където всеки момент огромната машина щеше да освети полето. Тичаха и не се обърнаха дори когато ги застигна експлозията, а нощта стана като ден. Даже не помислиха за хората, които бяха в колата.
Каин-Калин заведе мъжа в Спасеното село. След ден-два разбра, че той нищо не помни. Остана доволен от безпаметството на своя другар. Човекът беше побелял оная нощ, усмихваше се глуповато и вярваше, че е брат на Каин-Калин.
*
Ангелът Рафаил и Прозрачното постояха малко под дъжда.
Пролетта продължаваше да изненадва със своята непостоянност.
– Ти май се обърка, и на тебе ти се затвори пътят към с Спасеното село.
Ангелът нищо не каза, само леко забърза, като избягваше локвите. Имаше вид на някой, който знае къде отива и как да стигне до там. Прозрачното реши повече да не го дразни и покорно се понесе след него. Така мина нощта, а на сутринта осъмнаха, обградени с тези двукатни и трикатни къщи с червени покриви и пълни с овошки дворове. Сякаш всичко наоколо беше луднало в своя цъфтеж, обича-ше, размножаваше се. Усмихнат, Рафаил каза като на себе си:
– Не можеш дълго да се криеш от мене, аз и райските селения намирам лесно.
Прозрачното се беше захласнало по гледката, това село нямаше как да е реално.
– Ма и вие, ангелите, често си служите с магия…
Рафаил се позасмя и го подкани да вървят.
*
Селото беше голямо, пролетта – топла, дъжд беше валял като по поръчка. По средата на площада, до паметника на загиналите в някаква далечна война, имаше градинка с дървени пейки. Те бяха боядисвани скоро и шоколадовокафявото приятно се открояваше. Ангелът и Прозрачното поседнаха за момент да помислят накъде да вървят. Трябваше да открият детето, та призракът да изпълни мисията си. Рафаил знаеше, че нагазва в тъмната земя, но се надяваше да му бъде простено.
– Нали няма да плашиш детето, няма да му наричаш беда след беда?
Прозрачното кимна и обясни надълго и нашироко, че задачата му е само да открехне първата врата към отвъдното, та у детето да остане спомен за него. Това дете било родено в събота, на кръстопътно място спало три дена и три нощи, защото майката и бащата го оставили там и влезли в гората за диви плодове. Пък гората омагьосана излязла, та се лутали, лутали… Казват, че самодива прибрала детето, ама после го върнала…
Най-сетне призракът млъкна. Ангелът Рафаил слушаше разсеяно и продължаваше да се радва на пролетния ден.
Както си топлеше крилата на обедното слънце, той се сепна – беше видял на отсрещната страна на площада мъжа на Захария, а с него вървеше едър човек и се мъчеше да не избързва напред. Познатата дребна фигура на куция човечец се уголемяваше на хоризонта. Наоколо притъмня.
Ангелът Рафаил отново усети познатия мирис на сяра. Прозрачното се разсейваше по гледките, та не разбра смущението на ангела, който се надигна от пейката и тръгна към близкия магазин. Призракът го последва. От една пълничка червенокоса лелка узнаха, че бащата и майката живеят в горния край на селото и да, вчера била кръщенката, гости посрещали, ма и днес могло да ги навестяват съселяните. Ангелът беше се преобразил на невзрачен възрастен мъж, а Прозрачното съвсем се сля с въздуха, та продавачката нищо не заподозря.
Излязоха на площада, който пак светеше под пролетното слънце. Откриха къщата бързо – тържеството не беше свършило. В двора, върху наредените маси, мамеха очите купища ядене и пиене. Селяните седяха по столове и пейки и вдигаха наздравица за малкия юнак.
– Цял живот любов да има – рече по едно време кръстницата и се просълзи.
Прозрачното стоеше втрещено. Рафаил го побутна и призракът се озова бързо-бързо в стаята, където спеше едно червенобузо момченце. Рафаил пазеше на вратата, а Прозрачното се съсредоточи върху своя ритуал по посвещаване в отвъдност. Детето проплака веднъж, примляска, после се усмихна. Не се събуди. Призракът излезе от стаята на пръсти. Само пердето на прозореца се поразвя от течението.
– Не разбирам – заяви Прозрачното, когато бяха вече на пътя.
Рафаил го погледна въпросително.
– Тия две села, така де, нашето си село, Горното, и това, спасяваното… Ма много различни, бре! Едното май си е жива магия.
Ангелът се усмихна:
– Чудо е, чудо, не магия… И Божие благоволение.
Прозрачното не остана доволно от обяснението. То не познаваше Божиите чудеса и не вярваше в тях. Беше привърженик на здравия разум.
Зад гърбовете им някак бързо останаха червените покриви, цъфналите дръвчета, хората, които участваха сякаш в един вечен празник – сватби, събори, кръщенета…
Прозрачното разбра, че с това село по нещо си приличаха.
– Призрак е твоето село, Рафаиле, призрак като мене.
Ангелът нито потвърди, нито отрече.
Вървяха, а над главите им пак се събираха облаци. Загърмя. Подслониха се в една изоставена постройка близо до пътя. Вътре беше сухо и заветно. Като по чудо покривът не течеше.
– Разкажи ми повече за Спасеното село, Рафаиле! – примоли се Прозрачното.
– Село като село. Пътуваме с него из времената, местим се ту тук, ту там. Благословена земя е Спасеното село, лекарство за болни души…
Ангелът Рафаил говореше напевно, загърнал се с крилете си. Обърна се към Прозрачното:
– А ти, ти какво нарече на детето?
– Все хубави неща – някак неохотно каза призракът и смени темата.
Рафаил не го попита пак, защото знаеше. Детето, родено в събота и с очи за невидимия свят, щеше да остане сирак съвсем скоро. „Няма съвършени неща ни тука, ни там…“
И ангелът зачете дълга молитва за късмет на всички, останали сами под небесата…
Рени Васева
