НЕОЧАКВАНИЯТ ДЪЖД – поезия на Атанас Далчев

Роден на 12.06.1904 г. в Солун, Гърция
Починал на 17 януари 1978 г. в София

ДЯВОЛСКО

Стрелките на отсрещния часовник
описват върху своя циферблат
дванайсетте кръга на моя ад
и жънат мойте часове отровни.

И аз лежа на дървения под
с коси от леден лепкав пот измокрени,
и аз умирам в стаята под покрива
тъй близко до самия небосвод.

А долу преминават автомобили,
трамваи като ветрове фучат
и смехове и крясъци звучат,
и тътнат кръчмите и публичните домове.

И за да заглуша във себе си скръбта,
понякога аз сядам на прозореца
и яростно оттам замервам хората
със пръст от старите саксии без цветя.

О, аз разбирам: този весел свят
със мене и със мойта смърт не свършва;
аз съм една ненужна жалка мърша
и мога ли да бъда техен брат?

Не искам състрадание от хората!
Аз имам всичко: моя е смъртта.
И аз ще се изплезя на света,
обесен върху черния прозорец.

1927 г.

НОЩ

Безсъница. Среднощ. От вятъра раздвижван,
неспирен дъжд бразди студените стъкла.
Аз гледам, отразен в прозореца, и виждам
през себе си нощта.

На срещната врата се спира да отвори
един развратник стар с едно полудете;
изгрял, угасва с тях и сетният прозорец
на стария хотел.

Разбит и уморен, нападнат от съня,
стражарят най-подир прибира се самотен;
остава в мрака зъл едно да бди окото
на пътния фенер.

Като река лъщи асфалтът под дъжда.
Дърветата трептят измръзнали и мокри.
Зловещо някъде под някой нисък покрив
барабани чадър.

При този тъмен звук нощта се сепва сякаш,
уплашена сама от свойта пустота,
и три пъти по-чер, по-тежък става мракът
и мойта самота.

1928 г.

СНЯГ

Над тези стръмни стрехи от желязо
и тези булеварди от асфалт
поне един път няма ли да слезе
снегът от небесата като бял
и лъчезарен ангел? Аз не вярвам.
Във този черен като въглен град
ще бъде зимата наверно черна,
незнайни – ангелите и снегът.
И ако слезе някога, без жал
жестоки ще го стъпкат със обувките си
стражарите и проститутките,
ще му почерни белите пера
димът на гарите и на комините…

Бял сняг ще има само във градините,
където са играели деца.

1929 г.

ТИ ПОЗНАВАШ ТОЗИ МИГ

Часовете капят върху пода.
Ти не спиш и слушаш сред нощта
стоновете кротки на комода
и бръмчението на съня.

В тъмнината лудо профучава
като вихър бърз автомобил,
хвърля сенките на пътя право
в стаята и отминава в миг.

Стига той, за да раздвижи – светъл –
заедно със голите стени
и това, което във сърцето
си събирал мълком толкоз дни.

Ти познаваш този миг единствен
и под лампата във своя кът
жънеш тежки посеви от мисли
и следиш как думите растат.

И когато скитниците морни
се завръщат призори дома,
виждат още твоя тих прозорец
да гори в нощта.

1934 г.

И СЪРЦЕТО НАЙ-СЕТНЕ УМИРА

На годините бързеят всичко отнася.
И сърцето най-сетне умира.
С безразличие ти отминаваш врага си,
преставаш да искаш и дириш.

Срещнеш ли тази, която си любил,
не намираш какво да й кажеш.
Отдръпва смутено ръката си груба
пред взора ти просека даже.

1956 г.

МЪЛЧАНИЕ

На Дим. Светлин

Мълчах години непрестанно
с опустошен от мисли лоб
и днеска от това мълчание
излизам аз като от гроб.

Над моя дух витае още
безименната пустота
на миналите дни и нощи,
неразличими от смъртта.

И вцепенени от тревога,
макар свободни тоя път,
все още мислите не могат
от клетката да излетят.

Като човек, от болест станал,
пристъпва моят стих едва,
но с гняв безсилен, с мъка странна
са пълни моите слова.

И кратки са като словата,
които пише в порив смел
осъденият по стената,
преди да иде на разстрел.

1964 г.

НЕОЧАКВАНИЯТ ДЪЖД

Бе още ясно уж, а рукна изведнъж.
Ний изненадани се скрихме за минутка
от яростта на неочаквания дъжд
под дървесата, до затворената будка.

Под стряхата на тъмния и гъст листак
едно далечно смътно чувство ни обхвана
и както някога, се озовахме пак
две влюбени деца във къщи на тавана.

Преплитаха се клоните като греди
и през един разтрог ни гледаше небето.
Глава бе свела върху моите гърди
и беше й зелено-мургаво лицето.

Стоехме мълчаливи и съвсем сами
и сякаш заедно за първи път в живота,
и слушахме как в тъмното дъждът шуми
по керемидите зелени на дървото.

1971 г.

ГОСТЕНКА

Сънят е портата едничка, през която
умрелите при живите дохождат.
Ти влизаш и до мене сядаш бавно.
Аз пръстена със лявата ръка прикривам.
Седиш с усмивка върху устните: ти знаеш.
Не, не, това и другото не ни разделят,
ний пак сме заедно и си говорим.
Ах, как е сладостно това, и тъжно!
Но изведнъж, навън заслушана, ти ставаш
и мълком тръгваш, както в миналите нощи.
Не си отивай! Ден, не ме събуждай още!

1974 г.

ХУДОЖНИКЪТ И ВЯТЪРА

На Иван Симеонов

Художникът искаше да нарисува вятъра,
и рисуваше листа, които излизат лудо от
пожълтялото дърво като искри от разпалван огън.
Той искаше да нарисува вятъра,
и рисуваше как се струи и проблясва тревата
в ливадата.
Той искаше да нарисува вятъра,
и рисуваше облаци, пръснати в паническо
бягство по небето.
Художникът искаше да нарисува вятъра,
и виждаше винаги, че рисува друго.

1977 г.

Атанас Далчев