Какво може да свърже изповедта на човек, достигнал дъното на престъпния свят, с паметта за Априлското въстание? В своето есе Иванка Павлова открива връзката в трудния въпрос за личната и обществената отговорност. От разказа за падението и късното проглеждане на отделния човек погледът ѝ постепенно се насочва към съвременна България, към примирението, корупцията, обезверяването и усещането, че от отделната личност нищо не зависи.

Историческата памет в текста не остава затворена в героизма и страданието на 1876 година. Тя се превръща в нравствена мярка за настоящето. Авторката съпоставя страха и търпението на поробения човек с днешната готовност да приемаме несправедливостта като непроменима даденост. Въпросът вече не е само как предците са достигнали до бунта, а дали съвременният човек е способен да се противопостави на собственото си примирение.

Есето е остро, тревожно и съзнателно субективно. Иванка Павлова не прикрива гнева и разочарованието си, но допуска и съмнението, че част от оценките ѝ може да са прекалено сурови. Тъкмо това колебание предпазва текста от еднозначна присъда и го връща към личната отговорност. Финалната идея за „ново Априлско въстание“ не призовава към повторение на историческото насилие. То трябва да се състои вътре във всеки човек: в отношението към семейството, труда, обществото и собствените постъпки. Това може да е „красива илюзия“, както признава авторката, но е и единствената надежда, която текстът противопоставя на безнадеждността.

АПРИЛСКОТО ВЪСТАНИЕ ПРЕЗ МОЯ ПОГЛЕД – есе на Иванка Павлова

Снощи гледах по телевизия NOVA предаването „Ничия земя“ на Даниела Тренчева. Този път съдържащо разказ на мъж, осъден на доживотен затвор за две убийства –  Марио Пеев /Щайгата/. Всъщност урок по падение и проглеждане. Наръчник за психолози. Изповед за провален живот на човек, минал през цялата кал на изкушението да бъде по-хитър от другите; да спечели бързо много пари; да изяви личността си чрез находчивост и изобретателност; да се чувства победител. И накрая да осъзнае, че никой не му е виновен и заслужава потресаващото наказание. Но и да прозре цялата тиня на обществото, когато в трафика на наркотици са участвали не само полицаи – дребни рибки, но и хора на високи постове, които всъщност дърпат конците.

И какво общо има всичко това със 150-годишнината от Априлското въстание? Толкова много, че се гневя на себе си заради безнадеждността на изводите, до които достигам.  В моето стихотворение „Разговор с Родината“ има куплет:

Родино моя с прокълната гръд
да раждаш роби и робини,
не десет и не сто години
по тебе белези личат.

Нормално е  да обичаш дома си, близките си. Да се надяваш да имаш бъдеще. Да кроиш планове. Да не харесваш съдбата на страната си, но да се примиряваш, че нищо не зависи от тебе. Да си даваш сметка, че поробителят е по-силен. Да си казваш, че не ти остава нищо друго освен да търпиш и да се надяваш да не те сполети най-лошото. Да си казваш: „Животът е такъв, какъвто е“. Така вероятно са разсъждавали повечето българи по време на робството. И все пак унижението да си зависим от волята на чалмоносеца, да поругаят честта на дъщеря ти, да нахлуват в дома ти по всяко време…  И бавно и неизбежно идва денят на разплатата.  На надеждата за избавление.  И на погрома. На изнасилените жени. На изпепелените селища. На набучените на кол юнашки глави.

Няма да забравя, че преди десетина години един умник от „великия“ Запад беше заявил, че клането в Батак е едва ли не само някакъв български мит. Да дойде да види костите. А труповете на убитите са били десетки пъти повече, както ги е видял по улиците на разгромените селища американският журналист Макгахан. Реки от кръв. Стенания до Бога. Страдание и величие.

И отново се връщам към размислите си за съвременна България. Към дъното ли сме се запътили, или вече сме го стигнали? И сякаш сме за пореден път в ситуацията, в която са се намирали нашите предци През Възраждането. Можем ли с протести да променим съдбата си? Или с ново Априлско въстание? А ако финалът е същият? Не кървава разправа, а „пременил се Илия; погледнал се – пак в тия“. Остава ни все пак надеждата за промяна. Дори само по силата на неизбежните исторически закономерности.

Как стигнахме до отчаяната констатация, че политиците ни са продажни; че образованието е с жалки резултати; че не правдата, а кривдата тържествува; че сме покорни на парите; че момичетата ни откровено  се стремят към сладък живот; че за юношите образец за подражание са успешните престъпници? И т.н, и т.н.

Сигурно думите ми звучат  грубо, а може би са донякъде и несправедливи. Не е дошъл краят на света. Мнозина се радват на професионални и творчески успехи. Живеем в самия рай. Да, ама не. Просяци и проститутки. Гладуващи хора, които не могат да си купят лекарства. Запустели села.

И отново стигам до простичката мъдрост – всеки да бъде отговорен и като родител, и в работата си, и към обществото. Значи новото Априлско въстание ще се състои у всекиго от нас. Красива илюзия! Но това би било истинският поклон пред костите на нашите предци.

6 октомври 2026 г.

Иванка Павлова

Редакционна бележка

Есето на Иванка Павлова свързва паметта за Априлското въстание със съвременните въпроси за примирението, обществената отговорност и личния нравствен избор. Част от историческите препратки и обществени оценки са изразени през ясно личен и полемичен авторски поглед и могат да породят различни прочити. Публикуваме текста както заради неговата литературна и есеистична стойност, така и като покана за аргументиран разговор за начина, по който историческата памет участва в днешните обществени разделения. Редакцията споделя разбирането, че свободата изисква лична отговорност, но не приема всяка критика към изследването на националната памет като непременно отрицание на историческото страдание или като единствената призма, през която може да се гледа към този исторически период.