Историята помни имената на въстаниците, техните клетви, оръжия и саможертва. Значително по-рядко поглежда към жените, които са ги изпратили, останали на прага между личната болка и съзнанието, че нямат право да възпрат поетия към свободата път. В „Невястата на бунтовника“ Цонка Великова съсредоточава целия драматизъм на Априлското въстание в няколко часа от живота на едно младо семейство. Тайната вест е дошла, дрехите и оръжията са приготвени отдавна, а раздялата, очаквана и приета, се оказва непоносима. Между съпрузите почти няма думи. Неговото „Аз…“ и нейното „Да!“ съдържат предварителното знание за дълга, опасността и жертвата.

Разказът е изграден чрез пределно конкретни образи: ледената вода върху пламналата глава, калпакът с лъвчето, огрубелите от труд длани, препълнените като кладенци очи и малкото терличе, което бащата прибира в пазвата си. Тези предмети не украсяват историческата сцена, а връщат героизма към неговата човешка цена. Невястата не е само скърбяща жена. Нейната неподвижност изисква огромна воля: да не препречи пътя, да не заплаче, да не разколебае човека, когото може би вижда за последен път. Във финала личната ѝ болка се превръща в завет. Изправена пред главата на убития си съпруг, тя показва на детето не смъртта, а нравствения образ на бащата, неговият съзнателен избор, които трябва да бъдат запомнени. Финалът не успокоява трагедията. Поклонът на пазача признава силата на жената, но не заличава насилието. Едновременно с това показва човешкият образ на „врага“. Разказът остава свидетелство за цената, която плащат не само загиналите, но и онези, които трябва да продължат да живеят след тях.

НЕВЯСТАТА НА БУНТОВНИКА – разказ на Цонка Великова

Посвещава се на съпругите на героите, загинали в Априлското въстание

Тъкмо щели да сядат на трапезата, и се чуло настойчиво изсвирване. Младият мъж скочил и изтичал до оградата на двора.

Познат глас прошепнал:

– Часът настана. Дойде писмо от Бенковски. С кръв написано.

Нямало нужда нищо повече да се казва. Всичко било отдавна уговорено.

Той знаел, че веднага трябва да се приготви и да се яви на уреченото място. Запътил се обратно към вкъщи. Когато стигнал чешмата, подложил пламналата си глава под ледената вода. Наплискал и гърдите си – да успокои сърцето. После поел дълбоко дъх, събрал сили и прекрачил прага. Пресрещнали го тревожните очи на невястата му. Чакала го, но вече не за да вечерят.

– Аз… – рекъл.

– Да! – отвърнала и се олюляла. Усетила, че змия клъвнала сърцето ѝ.

Той потънал в другата соба, където отдавна били приготвени калпакът с лъвчето, бялата риза, антерията с петлиците. Пушката и револверът, които постоянно смазвал и почиствал. Наточените и излъскани сабя и нож. Новият ямурлук.

Тя едва стигнала до вратата и подпряла гръб на нея. Не да му препречи пътя. Просто колената не я държали. А не би си позволила да се хвърли в краката му, за да го спре. Знаела, че няма да може. Щял да я прескочи. Искала за кратко да го погледа, да попие погледа му и да го носи в себе си до гроб. Защото го чакал тежък и опасен път. И може би без връщане назад. Дишала трудно, с болка в гърдите. Но нямала право да плаче. Да го разнежва. Да го разколебава. Обет бил дал за свободата на България. Длъжен бил да го изпълни. А тя – да го окуражи. Ако не го пусне, как щяла да гледа другите жени, които са подкрепили мъжете си?

Той се върнал. Отишъл до люлката. Навел се над едномесечното им синче. Целунал го. Събул от едното му краче терличето и го мушнал в пазвата си. Изправил се и тръгнал към нея, но тя не можела да го види, за да го запомни  с последната премяна, която щял да носи. Очите ѝ били като препълнени кладенци. А не смеела да премигне, за да не потекат реки. Такава сълзлива ли ще го изпрати? Такава ли ще я запомни? Нали сили му трябват?

Той взел в огрубелите си от работа длани лицето ѝ, слял устни с нейните. После изпил задържаните реки от очите ѝ. Притиснал я до гърдите си. Не усетил сърцето ѝ. Било примряло. Затова пък неговото щяло да разкъса гърдите му и да потъне в нея. После я отместил. Пресегнал се, отворил вратата и тръгнал да дири смъртта. Тя не посмяла да гледа след него. Страхувала се, че няма да издържи и ще го догони. И поне за още малко да го задържи.

Краката я предали. Свлякла се на прага. Стискала зъби, но не успяла да потисне мъката, и завила. Детето чуло и писнало с все сили. Не могла да стане, за да го утеши.

След две седмици донесли набучените на кол глави на въстаниците от селото. Тя отишла с детето. Вдигнала го високо.

Приближила го до главата на стопанина си и с твърд глас казала:

– Запомни, сине! Ето такъв мъж искам да станеш!

 – Брей че корава гяурка! – рекъл турчинът, дето пазел главите. Свалил феса си. И се поклонил.

Цонка Великова