АЗ СТРАДАМ – стихове на Даниел Петров

СТРАДАМ, АЗ СТРАДАМ

Страдам, аз страдам — без глас, без покой,
тежи ми светът, а е празен и мой.
Душата се скита в безкрайни полета,
ала вместо зора — все сълзи по небето.

Страдам, аз страдам — гори ме тъгата,
като въглен в нощта ме раздира душата.
Няма лек, няма знак, няма път за спасение,
само болка, превърната в мое въведение.

Кой ме чува? Кой вижда? Кой ще запомни?
Сенки ме пазят, мракът ме гони.
Но в страданието съм истински, цял,
една болка — вселена, един вик — идеал.

Страдам, аз страдам — и в това има смисъл,
защото дори в мрака животът е писан.

МИСЪЛ

Една мисъл, лека като перце,
в душата сянка или слънчево петле.
Тя идва неканена, звънка, без глас,
като вятър сред клони, като спомен от час.

Тя пита, горчи, понякога свети,
плете във сърцето невидими мрежи.
От нея изгряват мечти и реки,
тя ражда светове, тя руши стени.

Но мисълта не е само игра –
тя е тежест, товар, светлина или мъгла.
И все пак в безкрая, в човешкия ден,
тя ни прави безсмъртни – тук, и отвъд плен.

Даниел Петров

Подбор: Людмила Данова