В Деня на поезията започваме новия брой 4/2026 с един широк, вдъхновен и образно наситен поетичен цикъл на Рени Васева – поезия, която превръща Балканите в живо тяло, реките в памет, дъжда в музика, а светлината в език. В тези стихове природният пейзаж е не просто фон, а вътрешна територия на човешкото чувство: синьото се превръща в ритъм, камъкът – в памет, а водата – в движение на сърцето. Това е поезия с богата метафорика, с прецизна техника, с дълбока сетивност – начало, което задава тон на целия брой.
БАЛКАНИКА – поетичен цикъл на Рени Васева
1
Сред синьото очите ми полягат,
от сини вирове избликва благодат,
Балканите плетат верига здрава,
пристягат утрото в скали и вечен сняг,
а цветната дъга им слага пръстен,
приканва ги на сватбата, където
ще заиграят в златно класовете
на земната нестихваща любов.
2
Най-зелената мека пътека
гъне панделка покрай реката,
тревите й галят петите ми.
Те обаче мечтаят за ласката
на ръбатите речни камъни,
искат болката да им остане…
3
В синьо-зелено засвети дъждецът,
очилата ми се замъглиха,
в синьо-зелено запрескача сърцето ми
в монитора на небето.
И подхвана нов ритъм
сред смълчаните хълмове,
и след вятъра хукна нанякъде,
а дъждецът цигулков
в тревите проплакваше
с тънки нажалени струни.
4
Влачи реката сивата ярост
на планините смъглени,
влачи стопения сняг на годините…
Окършени клони люлеят, без време
приключило, пролетно чудо.
И само смъртта пази песен замлъкнала,
студенее на устни изтръпнали,
а призрачно ехо в сърцето отглъхва,
щом реката сънува морето..
5
Падат червените керемидени покриви
в сивите води на реката.
Заблестяват в оранжево, златисто и алено
вълните на някакви блянове.
Студенеят под капките влага лицата
на калдъръмените дворове,
пред очите ми сълзи ли, сълзи смолата
на няколкото кичести бора.
Аз посягам и с пръсти докосвам кората им,
грапаво-меланхолна, и разбирам
внезапно езика, на който
сам Господ им е говорил.
6
Красивите мостове,
дъги поднебесни
с вградени жертвени сенки,
с вградена мисъл, сила и време,
невестински обични менци…
Каменни мостове,
приютили у себе си
сълзи, проклятия, ропот,
дъги поднебесни –
единствена граница
между смъртта и живота.
7
Цветовете в дъжда –
магазинчета шарени,
шевици памук и коприна.
Цветовете в дъжда –
керемидени покриви,
планини, с небе избродирани.
Цветовете в дъжда –
мокро куче на прага,
светят очите му благи.
По первазите Господ
градина разлиства
и цветята й пеят молитвено.
8
Пее молитвено
джамията в сумрака,
жените са скрили косите си,
в забрадките пъстри
провира лъчи
любовното залезно слънце.
Пее молитвено
джамията в сумрака,
по калдъръма бързат жените,
тъмносинята вечер
гримира очите им,
сгъстяват се мигли извити.
9
Трамвайчето жълто
разтвори вратите си,
жените развяха поли,
заситниха стъпки
по тихата улица,
над стъпките бдяха звезди…
10
Един прозорец мигаше отсреща,
очите му искряха – фар в нощта,
която си разбиваше вълните
в дуварите на къщата.
Една самотна пейка беше кеят,
на който лодката ни спря за малко,
нощта ни бе заляла със водите си.
Прозорецът отсреща заслепяваше,
а нашата прегръдка се засрами.
Навярно се спасихме от удавяне…
11
Стълбите на къщата, в бяло боядисани,
сякаш са пианото в стаята на мама.
Стъпваме и боси свирим по клавишите
вечерна мелодия, гасне слънчев пламък.
Планината бавно си стъкмява ложето,
по гърба й лазят сенки поразбридани,
свлича се тъгата ни, в здрача отзвучава
меланхолно-сладостно влюбен глас на славей.
12
Стаята бяла в бялата къща,
бяла дантела трепти на прозореца.
Двете легла от ковано желязо
набухват примамливо бяло възглаве.
Бяло възглаве с памукови сънища
пак тебе вика в бялата къща,
в бялата къща зад дуварите каменни,
в бялата стая нишан ти оставям.
13
Водопадите грохотно
свличаха в бездните
безсмъртни води.
Сътворяваха ден,
в който малките капки
оживяваха в мене.
Аз се взирах през времето
в свойта крайно оголена,
истинска същност,
и провиждах сред бездните
на водната пустош
спомен за рай…
14
Днес синьото изпълваше света
с кристалното усещане за радост.
Полюшваше весла една самотна лодка,
две синьо-бели линии ограждаха окото й,
единствено око, към залеза обърнало зеница,
готово да дочака мъртвината,
готово да усети на всяка нощна птица клюна, остър като нож…
15
Вековното дърво със сянката си пазеше
началото на моста. Момчето на града,
привело рамена, въртеше бързите педали.
Премина сянката и като птица отлетя
по калдъръмената улица нагоре,
а краищата на палтото му изсвириха с размаха си
най-смелата и звънка, радостна мелодия.
16
Вековното дърво ми подаряваше прохладата
на своето мълчание. То лекичко помахваше
със клони, в короната му заподскача слънцето,
очите му зелени примижаваха…
Поисках да узная тайната на онова безвремие,
което го изправяше срещу окапващите мигове
на всичките му спомени – с листата пожълтели
и с кръговете на годините.
17
Попукани дувари с червени керемиди
и черно коте – спомен за сънища здрачени
сред тихите дворове. А капките се стичат –
бисерни мъниста в пазва на момиче
с устници карминени като керемида…
Планината носи в дланите си залеза,
а край калдъръма сладостно изпъват
цвят-килим тревите. Котето прескача
мрачните ми сънища и стопява в здрача
черната опашка. Старите дувари
си заключват портите, гръб о гръб опрели,
па замират в мрака. И е тихо, тихо,
сънищата чакат.
18
Малиново вино
и светещ в студеното
нехаен прозорец.
Прозвънва стъклото
и ехо догонва
стъпките в двора.
Уморени, зениците
крият отчаяно
пътеки среднощни,
с малиново вино
жарта на сърцето ти
ме топли все още.
19
Реката влачеше щастливото си бреме
от шума и окършен плодов цвят.
Тя, без съмнение, изглеждаше красива
и тази кална ярост много й отиваше…
А бързеите се опълчваха на моста,
завардил бреговете й и приютил
на хората наивното доверие.
Реката си излагаше трофеите
от дънери и клони, и удавници,
които носеха в подутите утроби
зачената сред страх и болка скръб.
А някъде, в едно далечно време,
морето все пътуваше към мене…
20
Улица тясна,
калдъръмено сънена,
ранно утро
присяда до мене.
С дума вълшебна
ръка протяга
захарче да си вземе.
21
И е топло, дъждовно и влюбено,
а водата се сурва по плочите,
и балончета пука водата,
та изпраща салюти любовни
към небесната кротнала вис.
И е топло, дъждовно и влюбено,
откъде този дъжд се изсипа,
дъжд безоблачен, бисер маргарит,
дъжд от приказка сякаш изваден,
та намокри полите на къщите,
раменете им крехки посипа
с конфетите на синята вечер.
И откраднал на вятъра чехлите,
той разпръсна по будните улички
моя есенен смях – цвят по цвят.
22
Сънливо примигва щастлива луна,
калдъръмът в седефено свети,
крият ъглите сенки, понесли в нощта
на душите си белите скелети.
Виждам дните, залезли по дуварите каменни,
чувам тропот на безплътни коне,
мигове вечност се ронят по портите стари,
и се крият незнайно къде.
Примижава щастливо златиста луна,
като квачка прибира звездите си,
аз посягам и галя дуварите сити
с гладна за обич ръка.
23
Дъждецът ситни по дуварите на къщите,
отмива сънищата от прозорчета и порти,
отмива всяка потъмняла керемида.
Пак между плочите на калдъръма се провират змийчетата на калната вода.
И сънищата на добрите къщи натежават,
полека свличат нощната си кожа,
привлечени от земното съчувствие,
а после лягат между камъните на реката.
Тя ще отмие спомена за кървавите рани,
оставен им от вражеска ръка или приятел.
24
Цветовете попиват нощта
в керемидено, жълто и синьо
и с дъждеца събират на пътя
бистри локви от цветна вода.
А бърборят, бърборят стрехите
и пригласят улуците шумно,
бели камъни с мраморни жилки
над реката мостове градят.
Ние стъпваме мълком в омаята
на потъмнялата каменна плът,
а водата отнася нанякъде
светлините на будните стаи.
25
Светлините на будните стаи
мамят в свят, обичливо уютен,
цвят по цвят, а на диво ухаят
тихи двори в калдъръмени скути.
В тихи двори на къщи изписани
кротко котките лапички ближат,
зид-зазидани, портите крият
револвери и кървави ризи.
26
Тежък мрак и тъга,
планината си вика юдите,
по шосето едва-едва
се провиждат фарове будни,
очертават тунел светлина,
а наоколо сенки бродят,
с полунощни следи
страх пълзи нагоре-надолу…
Тежък мрак и тъга,
планината си вика юдите
с песента на тъмна гора,
с гласовете на птича пробуда,
със плача на тъжна река,
скрила тънка снага в дерето,
и звездите, отгоре светнали
като двете ми вълчи зеници.
27
На слънцето пламтящото око
наднича зад гърба на планината,
притихнала, земята още спи,
олекнала от плод след юлска жътва,
олекнала от грижата да храни
със соковете си житата.
А лятото пак бърза да отмине,
пак бърза да догони нещо свидно.
На слънцето пламтящото око
подпалва облаците и гори небето.
На неговите клади ще засветят
и моите, несбъднали се, дни.
Олекнала от плодоносно лято,
аз ще застигна своята мъдра есен,
обърнала лицето си към края.
А от небето ще заслизат ангели,
та с благата си многогласа песен
пътя ми следплоден да признаят…
28
Полето заспива
под сумрачна риза,
луната прилича
на мида.
Черупка седефена –
окръглена вечност
над покриви,
улици, хора…
Над оран преминала,
изгорени стърнища,
над хълмове
с тежки клепачи,
гирляндени сънища –
кервани сред здрача,
където луната
въдица хвърля,
та първа
да хване душата ми.
29
Някой погали раменете ми голи,
ей тъй, насред полето.
Луна и слънце заедно светеха,
тъмното прелъстяваше сенките.
Морето долу задъхано стенеше,
а ние стояхме смутени,
съвсем за кратко, мигновение някакво,
отредено ни от Вселената…
30
Морето беше само хоризонт,
обрамчил челото на земната любима.
Допирах боси стъпала до черна угар,
а слънчогледите с изсъхнали стъбла
зеленото на своя свят сънуваха.
Художникът всемирен беше буден
и вече сътворяваше платната си
със цветовете на презряло лято.
Все още на палитрата боите му
кипяха, сгорещени от обичане,
все още влюбени, вълните тичаха
към своите брегове изгубени.
Чадърите с разперени поли
прикриваха разголените дюни
и слушаха как вятърът шепти.
А щъркелите вече си отиваха.
31
Свенливо усмихнати в сумрака къщици,
клекнали в утрото
с начервени керемидени устни.
Оголели до скелет дървета
изписват стълби и прагове,
чертаят пътеки в небето.
Разтварят се Божиите порти
за късното есенно слънце,
а то ме подканя да тръгна
по оня баир срещу ми,
ей тъй, необута, несресана,
на земята кръвта да усетя.
32
Такова синьо –
като във картина на Пикасо.
Разказват, меланхолни
и съсипващи били,
а синьото харесвало
зелената депресия
на всички минали
и всички бъдни дни.
Такова синьо –
като във картина на Пикасо,
очите се отвръщат
от акварела на морето
и ето ги – обхождат бреговете
на чуждата хотелска стая,
където синьото легло
примамливо постила
на самотата
скъпото чергило…
33
Два облака несръчно
облизваха каймака
от устните на планината.
Гората пак притулваше
призрачните сенки
на мъртвите секачи,
които всяка нощ
прегръщаха дърветата,
разкаяно признаваха
вината си под клоните,
а сълзи и листа се ронеха
в нозете им…
34
Планината мълчи
и мъгливо изпъва снага
в размечтаното утро,
а ухае на бор и смола хоризонтът,
поръбил във розово
на нощта тъмносинята риза.
Как се пълни със радост
планинската чаша,
а над тънките ръбове
сметаната снежна
в млечнобяло блести
и надига нежни купове пяна.
А когато в мъглата
изплува златистото,
душата ми щърба ще плисне
на тъгата утайката
върху острите ножове
на зелените пламнали борове.
35
Калдъръмът теснее,
а душата скроява небето
и ушива чембера си,
и нанизва в ресните маргарит,
този чуден маргарит
осветява лицето, ръцете,
хвърля звездни трохици
по пътеката право пред мене.
Калдъръмът теснее,
стават стръмни житейските стълби,
но нали вървя, Господи,
побеляла и попрегърбена,
калдъръмът теснее,
но сърцето ми порти разтваря
и те кани да влезеш, Господи,
заедно с ада и рая си…
Рени Васева
