БЕЗКАМЕННА СЪДБА – поетичен триптих на Дафина Кузманова

“Спах и сънувах, че животът е радост. Събудих се и видях, че животът е грижа за другите. Поживях и разбрах, че да се грижа за другите – е радост.”

Робидранат Тагор

-1-

Понякога
ми казваха: “От камък ли си,
та носиш толкоз тежки
дни и мисли дълго,
без да се оплакваш?”
Нима трудностите
носи само камъкът?
Колко тежести понасят
морските вълни в дъжда,
когато няма бряг, скала
и фар наблизо?
И гората затреперва цялата,
/не за себе си /
при всяка продължила буря.
А планината? Нима се плаши
и се скрива някъде, когато
градоносни облаци заудрят
по нейните била и
върхове.
И мълниите все нея търсят…

-2-

Всички носят кръста си.
И нелеки камъни
в душите си.
Понякога и неподвижни.
Всички трудности понасяме –
знайни и незнайни,
явни или скрити.
Но аз изхвърлих
каменния образ
със двете каменни приставки:
търпението безбрежно
и мълчанието.
Раздадох ги. Разделно.
Във спомен ги превърнах.
Не хвърлих себе си към другите,
изхвърлих
камъка от себе си.
Дори в реката
не го пуснах –
ще се залюлеят
кръгове сребристи
и слънцето в заблуда
ще залезе рано…
Не се разсърдих и на
тревите, които винаги
ме молеха да се отместя.
На никого не се разсърдих.
Дори и на Съдбата си –
безбройни радости
ми е поднасяла
и много обич
от тези, които
аз обичам .
Не искам повече
да бъда камък,
все някога да съм:
Насочена.
Отхвърлена.
Захвърлена.
Забравена.
Вече и пясък не съм,
отронен от речния бряг.
Не съм и стъпка от копито,
подпряна с пръст каменна,
във кладенче превърната.
От птиците забравено…
И скала не съм.
За да не се откъсна
и да се залутам
като непотребно камъче
на морското дъно –
окръглено и безразлично
към морската стихия.
Сама стихия съм-
ненадейна, безстрашна.

-3-

И ето ме. Истинска.
Безкаменна и лека,
понесох се
и като птица полетях
със вятъра…

Вятърът, който прегръща
дворове, цветя и
деца с хвърчила.
Вятърът,
който по скалите рисува
думи и спомени,
за да са топли, добри и
без слънцето,
винаги.
Вятърът, който вчера и днес
ви обича.
И утре ще ви загърне
с любов.

Дафина Кузманова