БЯЛАТА КНИГА – автобиографична проза на Жан Кокто в превод на Огнян Стамболиев

В най-далечната си и отдавнашна памет и дори в онази възраст, когато разумът все още не влияе на чувствата, аз мога да открия следите от моята любов към момчетата.

Всъщност винаги съм обичал силния пол, който според мен, съвсем справедливо, можем да назовем прекрасен. За моето щастие, разбира се, е виновно само обществото, което преследва необичайното като престъпление и ни принуждава да се отричаме от своите естествени наклонности.

Спомням си сега три случая, определили бъдещето ми.

*

Моят баща живееше в неголям замък недалече от С. До замъка имаше голям парк. В далечния край на парка имаше ферма и изкуствено езеро, които не бяха част от имението. Баща ми разреши да не се оградят в замяна на млечните продукти и яйцата, с които ежедневно ни снабдяваше фермерът.

В една августовска утрин бродех из парка с карабина, заредена с кабзи и както си играех на ловец, преследващ дивеч, се скрих зад някакъв плет. И точно оттам видях момчето от фермата, което яздеше единия от конете. Искаше да го вкара в езерото и беше съвсем голо – може би предполагаше, че в парка няма хора. Стоеше само на няколко метра от мен. Тъмният загар на лицето и врата му, на ръцете и нозете, контрастираше с природната белота на кожата на тялото му и ми напомняше на индийските кестени. Но погледът ми бе привлечен от още нещо, нещо издуто, което ми изглеждаше привлекателно и загадъчно.

Тогава усетих силен шум в ушите. Бузите ми се възпламениха, краката ми омекнаха, сърцето ми заби силно. И без да разбера, изгубих съзнание, и ме откриха едва след четири часа. Като дойдох на себе си, инстинктивно се предпазих да не разкрия причината за припадъка си и, като рискувах да ми се подиграят, казах, че съм се изплашил на някакъв заек, изскочил внезапно от храстите.

*

Следващият случай бе година след това. Моят баща разреши на пътуващи цигани да построят табора си в същата част на парка, където бях изгубил съзнание. Разхождах се с бавачката. Изведнъж тя извика силно, дръпна ме до себе си и ми забрани да се оглеждам. Беше ослепителен летен зной. Двама цигани се бяха съблекли съвсем голи и се катереха като маймуни по дърветата. Картината, шокирала моята бавачка, се запечата завинаги в паметта ми . Дори да доживея и до сто години, заради този неин вик, аз винаги ще виждам двете гъвкави, мускулести бронзови тела.

*

Последният случай беше свързан с млад лакей на име, ако не се лъжа, Гюстав. Като ни прислужваше на масата, той едва сдържаше смеха си. И тази насмешливост ме пленяваше. Непрекъснатата мисъл за момчето от фермата и за двамата цигани и ме доведе до това, че направо замечтах да докосна с ръце, онова, което видях с очите си.

Планът ми беше съвсем наивен. Да нарисувам жена, да му покажа картинката. Той да се  засмее, а аз да го помоля да ми разкрие тайната, която рисуваше моето въображение, когато седях на масата в трапезарията и се заглеждах в изпъкналостта под панталоните му.

Що се отнася до жените в „неглиже“, аз не бях виждал други, освен моята бавачка, и считах, че женските гърди са по принцип гъвкави и еластични, както са на артистките, а всъщност те бяха по-скоро увиснали. Показах на моя приятел рисунката, а той ме попита коя е била модела, и когато се разсмя, аз с неподозирана и за мен дързост се хвърлих направо към целта! Тогава той ме отблъсна, почервенял, ощипа ме за ухото, заради което аз му ударих плесница и той, разтревожен за работата си, изскочи от стаята.

След няколко дни го заловиха да краде вино. Баща ми го уволни. Застъпих се за него, разплаках се, но нямаше никакъв резултат. Изпратих Гюстав до гарата. На сбогуване му подарих комплект кегли за малкия му син, когото ми показа на снимка.

***

Майка ми беше умряла при раждането ми, живеех с баща си, човек тъжен и очарователен. Неговата тъга се бе появила дълго преди смъртта на жена му. Дори и в щастието си той беше тъжен, затова аз потърсих корените на тази негова тъга по-далече от вдовството му.

Содомитът усеща содомита, както евреина – другия евреин. Той разпознава себеподобния си под която и да е било маска, и аз се опитвам да го открия между редовете и на най-невинната книга. Тази страст, разбира се, не е толкова проста, както си мислят моралистите. И защото има содомити от женски пол, жени, приличащи на лесбийки, на интересуващи се от мъже, както има и содомити, които през целия си живот не се чувстват комфортно, готови да припишат това на слабото си здраве или на необщителния си характер.

*

Винаги съм мислил, че ние с баща ми сме твърде еднакви, за да се различаваме и в тази важна област. Но, извън всяко съмнение, татко не подозираше за своите наклонности, и вместо да ги следва, насила се бе спуснал по противоположния склон, без да знае защо живее така трудно. Ако беше открил у себе си вкусове, които не бе имал възможността да развие, и които забелязвах в някои негови думи, жестове и други дребни неща, сигурно щеше да се смути много.

По негово време заради това някои мъже се самоубиваха. Но той беше в неведение за собствената си същност и носеше безропотно своето време. Може би и на тази пълна слепота аз дължа своето съществование. И я оплаквам, защото щеше да бъде по-добре, ако моят баща бе познал радостите, които биха предотвратили моите нещастия.

*

От осми клас започнах да уча в лицея Кондорсе. Чувствата ми се пробудиха съвсем безконтролно и растяха като плевели. Дупки по джобовете на панталоните, изцапани със сперма носни кърпички… Особено дръзки бяхме в кабинета по рисуване, скрити зад стената от картон. Понякога по време на урок някой злонамерен учител задаваше неочакван въпрос на ученик, стигнал до почти до границата на оргазма. И момчето ставаше от мястото си със зачервени бузи и започваше да каканиже от смущение, а ние примирахме от смях.

В класната стая  вечно миришеше на газ, тебешир и сперма. И от тази неприятна смес направо ми прилошаваше. Трябва да кажа, че забавленията, които моите съученици считаха за порочни, бяха според мен по-скоро пародия на онази форма на любов, която признаваше моя инстинкт, макар аз да бях единственият, който тогава не одобряваше тези игри. В следствие на което, бях станал обект на безкрайните им шеги и подигравки, защото ме мислеха за прекалено срамежлив.

Но лицеят Кондорсе не беше интернат и до любовни интриги не се стигаше, всичко се ограничаваше до тези забранени шеги.

Един от съучениците ми, на когото викаха Даржелюс, беше на голяма почит, заради това, че беше по-развит физически. С хладнокръвен цинизъм той демонстрираше своето вече мъжко  достойнство и вземаше за това зрелище такса дори от учениците от другите класове под формата на пощенски марки или цигари. 

Да седиш на един чин с него се считаше за привилегия. Сякаш и днес виждам смуглата му кожа. Носеше къси панталони и се гордееше със своите крака. Ние всички носехме къси панталони, но само Даржелоюс не обуваше чорапи, за да показва мъжките си крака. Ризата му с обърната яка откриваше широк врат. Над челото му се завиваше голям перчем. Плътните му устни, премрежения му поглед и леко сплеснатия нос – всичко това бяха  характерните черти на онзи тип, който предстоеше да се превърне в моето проклятие!

*

Коварството на съдбата, приемащо различни маски, ни оставя илюзията за свобода на избора, а в крайна сметка ни хваща всеки път в един и същи капан.

Присъствието на Даржелюс беше за мен като болест. Мъчех се да го избягвам. Причаквах го. Мечтаех за някакво чудо, което би привлякло вниманието му към мен, което би прогонило високомерието му и би разкрило пред него истинския смисъл на моето поведение, продиктувано единствено от непреодолимото желание да му се харесам.

Чувството ми беше смутно. Трудно можех да го определя с точност. Изпитвах някаква мъка, а на моменти и нещо като нега. Единственото, в което бях уверен, бе това, че това чувство не приличаше на чувствата на моите  приятели.

Веднъж, когато нямах силата да се преборя с това състояние, аз споделих вълненията си с едно момче, което познавах отпреди Кондорсе – родителите му бяха приятели с моя баща. „Глупав си ти, – ми каза той, – това е проста работа. Покани Даржелюс някоя неделя на разходка, закарай го в храстите и готово!”

*

Как така? Не бих могъл. Исках да му кажа, че тук не става дума за толкова проста работа, а за една мечта. Моят приятел вдигна рамене. „ Какво толкова? Даржелюс е по- силен от нас. След като толкова ти харесва, подложи му се и готово!”

Грубостта на този съвет ме порази.  Осъзнах, че няма да е възможно да се изразя, както бих искал. Да допуснем, помислих си аз, че Даржелюс се съгласи на среща – какво ще му кажа и какво ще направя? Не бих искал да се забавлявам за пет минути, а да бъда с него завинаги. Накратко казано: аз го обожавах и бях готов да се примиря със съдбата си – да страдам и да мълча. И макар да не смеех да нарека тази напаст любов, чувствах, че тя е нещо различно от онова, което чувстват другите в класа, и че не мога да намеря изход от това положение.

Но това приключение, което всъщност нямаше начало, все пак имаше край.

Подтикван от приятеля ми, пред когото се разкрих, аз помолих Даржелос за среща след училище в празната ни класа стая. Той дойде. При вида му изгубих ума и дума. 

Видях само мускулестите му нозе и одрасканите колене.

– Какво искаш? – попита  с жестоката си усмивка. Досетих се, че предполага, че дори разбира, че моята молба не би могла да има друго значение. И тогава изтърсих първото, което ми хрумна:

– Исках да те предупредя, че надзирателят те следи.

Това, разбира се, беше нелепа измислица, защото Даржелюс успя да очарова всички учители и никой не го преследваше.

Привилегиите на красотата са неизмерими. Тя действа дори на онези, които не се вълнуват много от нея.

Даржелюс наведе глава и се учуди:

– Надзирателят ли?

– Да, – упорствах, почерпил сили от страха си, – надзирателят. Чух го как  казва на директора: „Аз наблюдавам Даржелос. Той си позволява много неща. Затова не го изпускам от очи.”

– Аха, значи си позволявам много неща, така ли? – закани се той, – добре, старче, ще ти покажа още какво си позволявам. А пък ти, ако си решил заради такава глупост да ми досаждаш, имай предвид, че  веднага ще те сритам в задника.

И си отиде.

*

Цяла седмица се правих на болен, за да не ходя на училище и да не се навирам в очите на Даржелюс. Когато се върнах, разбрах, че той е болен и че не става от леглото. Не посмях да попитам за него. Подробностите се предаваха шепнешком.  Бил бойскаут.  Един ден се къпал в ледените води на Сена и заболял от гръдна жаба. Скоро ни съобщиха, че е починал. Младостта е безчувствена. За повечето от учениците в Кондорсе тази вест беше повод за безделие – на другия ден обявиха траур.

Това нанесе смъртен удар на еротизма. Беше твърде голямо смущение за мен – да се простя с призрака на това великолепно животно, към чиито прелести, предполагам,  не би могла да бъде равнодушна и самата смърт.

+++

В девети клас, след ваканцията, моите съученици се промениха решително. Гласовете им загрубяха, пропушиха, някои започнаха дори да бръснат мъха по лицето си, тръгнаха без шапки, обуха дълги панталони. Онанизмът отстъпи място на самохвалството. Разменяха си порнографски картички. Цялата тази младеж се въртеше около жените като слънчоглед подир слънцето. И тогава, за да не изостана от другите, започнах да извращавам собствената си природа.

Устремени към своята истина, то ме увличаха към лъжата. Това, че не ме приемаха, аз си го обяснявах с тяхното незнание. Възхищавах се от непринудеността им. Принуждавах се сам да следвам примера им, да споделям техния ентусиазъм. Налагаше ми се постоянно да преодолявам срама си. В края на краищата тази самодисциплина значително облекчи живота ми. Само си повтарях, че развратът не е нещо забавно, че другите са по-прилежни от мен.

*

В неделните дни, ако времето позволяваше, се събирахме цяла компания и отивахме в Отьой да играем тенис на корт. Ракетите после оставяхме по пътя, у един портиер в дома на наш съученик, чието семейство живееше тогава в Марсилия. После хуквахме към тайните домове по улица Прованс. Пред тапицираната с кожа врата, нашата нахаканост, типична за възрастта ни, се изпаряваше и влизахме малко приведени и свити като под душ със студена вода. Хвърляхме ези- тура кой да мине пръв. Страшно се притеснявах, жребият да не се падне на мен…

Човек се стеснява най-много от младите момичета и от децата. Твърде много неща ни делят от едните и от другите. Трудно е да прекъснеш мълчанието и да се приравниш до тяхното ниво. На улица Прованс единствената база за общуване беше леглото, в което лягах с момичето, а не актът, който не доставяше нито на мен, нито на нея някакво удоволствие.

След тези похождения ние вече се осмелявахме да заговаряме жените на вечеринките и така аз се запознах с малката брюнетка Алис дьо Пибрак. Живееше на улица Лабрюйер в скромна квартира, в която ухаеше на кафе. И ако не греша, Алис ни приемаше у дома си, но ни позволяваше единствено да се любуваме на пеньоара и разпуснатите й редки коси. Това нейно държание опъваше нервите на моите другари, а на мен много ми допадаше. Накрая, изтощени от безплодното очакване, те се устремиха към нова следа. Започнаха да ходят на неделните утра в театър „Елдорадо”, да хвърлят на артистките букетчета с теменужки и да ги причакват в студа пред служебния вход.

И ако сега се задържам толкова дълго върху тези незначителни перипетии, това е само, за да покажа каква умора и празнота ни носеха тези наши неделни приключения, за които говорехме през цялата седмица.

*

Едно от момчетата познаваше актрисата Берта, която пък ме започна с Жана. И двете играеха в „Елдорадо”. Жана ми харесваше и аз помолих Берта да я попита дали не иска да стане моя любовница. Берта ми съобщи, че Жана не била съгласна и ме съблазни вместо своята приятелка. Скоро след това разбрах, че Жана се обидила, че не съм й обърнал внимание, и отидох да я навестя. Разбрах, че моето предложение така и не е било предадено и ние двамата решихме да натрием носа на Берта като й демонстрираме нашето щастие.

Това юношеско приключение даде такъв отпечатък върху моите шестнайсет, седемнайсет и осемнайсет години, че дори и сега, когато видя името на Жана във вестниците или нейна снимка, не мога да не потрепна от вълнение. А освен това сега мога да разкажа и за една евтина интрижка, която се разигра по онова време.

*

На втората година от нашата връзка започнаха сцените. След една, особено бурна – беше в пет сутринта на площад „Конкорд”, когато оставих Жана сама на улицата и се прибрах у дома. Към обяд вече се замислих дали да не й позвъня, когато ми съобщиха, че някаква дама ме очаква на входа с колата си. Беше Жана. „На мен ми е все едно, че ме заряза тази сутрин насред улицата, знам, че си слаб, за да доведеш тази шега докрай. Преди два месеца нямаше, все пак, да се осмелиш да направиш подобно нещо. Не се възгордявай сега, не мисли, че си показал характер, днес ти показа само едно – че твоята любов вече е попреминала.”

Този рискован анализ ми отвори очите и аз разбрах, че идва краят на моето робство.

Но едно откритие все пак, оживи малко любовта ми – разбрах, че Жана ми изневерява. Да, изневеряваше ми с… Берта. Сега мога да си обясня моята любов към нея. Жана беше като момче – тя обичаше жените, а аз я обичах с женската страна на моята природа.

Заварих ги в леглото, свити на кълбо като октопод. И вместо да ги наплескам, както би следвало, аз започнах да им се моля. А те ме утешаваха и това се оказа печалният финал на моето любовно приключение, което доста ме разстрои. Разстрои и моят баща и го принуди да излезе от сянката, в която се беше скрил.

*

Една вечер, когато се прибирах по-късно у дома, на площад Мадлен, ме извика някаква жена с нежен глас. Погледнах я – беше прелестна, млада, свежа. Казваше се Роза, обичаше да бъбри и ние двамата тръгнахме на нощна разходка из Париж. На следващия ден аз заминах за Швейцария и оставих своя адрес на Роза. Тя ми пишеше писма върху карирани листчета, в които слагаше и марка за моя отговор. Когато се върнах, по-щастлив от Томас Де Куинси, намерих Роза на същото място, където се запознахме. И тя ме покани в своята стая на площад Пигал.

Хотелът беше доста мрачен. Стълбището миришеше на етер. Това обезболяващо средство беше за младите момичета, които се връщаха от Небитието. Стаята на Роза беше разхвърляна, а тя лежеше в леглото и пушеше. Казах й, че изглежда добре. Тя ми отговори: „Не ме гледай, когато съм без грим. Без клепките приличам на одран заек.” Станах неин любовник. Тя отказваше да й давам пари или подаръци.

Всъщност, не! Прие една рокля, защото нямало да я облече – била много елегантна, но щяла да я запази в гардероба си за спомен от мен.

*

Един неделен ден някой почука на вратата на стаята й. Скочих. Роза каза да се се притеснявам, бил брат й, който щял да се радва да ме види.

Този брат приличаше на момчето от селската ферма от моето детство. Юноша на деветнайсет, от нисък произход. Казваше се Алфред или Алфредо. Говореше някакъв  странен френски, но националността му не ме интересуваше – за мен беше дошъл от света на проституцията, от страна, която си има свой патриотизъм и свой диалект.

И ако към сестрата ме привлече  инерцията, то към брата се хвърлих направо, без да се замисля. Скоро започнахме да се срещаме тайно от Роза като си служехме с най-различни хитрости.

Тялото на Алфредо беше за мен не само младо и прекрасно сложено, тяло на моите мечти. Съвършено, украсено от мускулите му – красиви и хармонични.

Тогава разбрах, че не съм вървял по моя път. 

И се заклех повече да не се лутам, а да вървя право напред, и вместо да слушам другите, да се заслушвам в собствените си чувства, а не в чужди съвети.

*

Алфредо прие моите ласки с благодарност. Призна, че Роза не му е сестра и че е неин сутеньор. А Роза продължи да играе своята роля, ние – пък нашата. Алфредо ме побутваше под лакета, а понякога го напушваше силен смях. Роза го гледаше с недоумение и не подозираше, че двамата  съзаклятничим, че ни свързват толкова хитрости.

Веднъж портиерът влезе и ни завари да се търкаляме в кревата с Роза между нас. „Виждате ли, Жул, – възкликна тя и ни посочи двамата, – моето братче и моят любим. Това са единствените хора, които обичам!”

*

Но лъжата взе да уморява ленивия Алфредо. Призна ми, че повече не може да живее така, да работи на единия тротоар, докато Роза е на отсрещния, и да крачи по цял ден из една уличка. С една дума: поиска ми да го измъкна от всичко това. За мен нямаше по-приятно нещо. Решихме да наемем стая в хотел „Тери”, където Алфредо трябваше да се нанесе след обяд, а аз да отида там за през нощта, като излъжа Роза, че   се е изгубил някъде и, че отивам да го търся.

Платих стаята, настаних там Алфредо и се върнах да обядвам у дома с баща си. После тръгнах към хотела. Но Алфредо беше изчезнал. Чаках до го девет вечерта, а той все не се връщаше, и се прибрах у дома със свито сърце.

На сутринта в единайсет отидох в хотела. Алфредо спеше. Събуди се и ми призна, че не могъл да се откаже от старите си навици, че не можел да живее без Роза, че през цялата нощ я бил търсил – първо в нейния хотел, после по улиците и всички кръчми и дансинги из Монмартр и улица Лап.

– Разбира се, – казах му аз. – Роза е много зле, има треска. Тя е при своята приятелка на улица Будапеща.

*

Алфредо ме помоли да отидем веднага там. Стаята на Роза в хотел М. беше като бална зала пред квартирата на нейната приятелка. Миришеше на мръсно бельо и какво ли не още. Двете жени бяха по бельо. Алфредо падна на колене пред Роза и зацелува нозете й. Стоях бледен и смутен. Роза се обърна към мен с лице, зацапано от козметика и сълзи, и протегна ръце: „Ела, ела при мен, скъпи, – проплака тя, – ще се върнем на площад Пигал и ще живеем и тримата заедно. Зная, зная, скъпи, всичко. Нали, Алфредо?”- питаше тя и го дърпаше за косите. А той не знаеше какво да каже.

Трябваше да замина с баща си в Тулон на сватбата на моята братовчедка, дъщеря на вицеадмирала Ж.Ф. Виждах бъдещето си само в мрачни тонове. Съобщих за това семейно задължение на Роза, оставих й малко пари, също и на Алфредо и обещах като се върна, веднага да ги потърся в хотела на площад Пигал.

В Тулон забелязах, че Алфредо ми е отмъкнал златната верижка. Беше моят талисман. Бях му я сложил за малко на ръката, после я забравих, а той се постара да не ми напомни.

Когато се върнах, Роза ми се хвърли на врата. Беше тъмно. В първия момент не познах Алфредо. Какво беше станало с него?

Полицията обикаляла Монмартр. Алфредо и Роза се притеснили за своето гражданство. Снабдили се с фалшиви паспорти и се готвели да избягат. Алфредо, който имаше вкус към романтичните филми, си беше боядисал косата. Под тази черна грива неговото дребно лице придобиваше съвсем примитивен вид. Настоях да ми върне верижката. Отрече, че е у него. Роза го уличи в кражба. Алфредо се разгневи и започна да ни ругае и двамата и дори ни подгони с нож!

Избягах навън и хукнах надолу по стълбището, а Алфредо ме последва. На улицата успях да хвана такси и когато колата потегли, погледнах през прозореца. Алфредо стоеше неподвижен пред входа на хотела. По лицето му се стичаха едри сълзи. Той протягаше ръце към мен, викаше ме. Под лошо боядисаните му коси бледното му лице изглеждаше съвсем жалко.

*

Първата ми мисъл беше да почукам по стъклото и да спра шофьора. Струваше ми се, че не бива да оставя това нещастно същество само, но се сетих за верижката, за ножа, за бягството, за което ме уговаряше Роза. Затворих очи и се отказах. И сега, ако затворя очи в някое такси, веднага в съзнанието ми ще изплува образът на малката фигура на Алфредо, с измокреното му от сълзите лице под неумело боядисаните в черно коси.

*

Оказа се, че адмиралът е болен, а моята братовчедка вече е заминала на сватбеното пътешествие, затова се наложи да се върнем набързо от Тулон. Не ми е интересно да описвам сега този град, този Содом, всъщност очарователен, целият окъпан от ласкавите лъчи на слънцето.

Вечерите там са  топли като в Неапол, а празничната тълпа напомня венецианската – шумна, жадна за впечатления и забави. Тук се стичат  ценители на мъжката красота от всички краища на света, за да се порадват на младите моряци, разхождащи се из града сами или на групички като винаги отвръщат на усмивките и намигванията и никога не отхвърлят любовните предложения.

Солта на нощта преобразява и най-невзрачния бретонец, и най-дивия корсиканец във висока красива девица, щедро деколтирана, с полюшващи се бедра, която обича да танцува и без никакво притеснение е готова да отведе случайния си партньор в някое от пристанищните хотелчета.

*

Едно от кафенетата, където има и дансинг, беше собственост на бивш кабаретен певец с женски глас, който излизаше преоблечен като жена. Сега носеше бродирана жилетка и безброй пръстени. Беше заобиколен от охранители травестити – гиганти с червени панделки, които го  боготворяха, а той ги тормозеше. С едър детски почерк, като си помагаше с език, записваше бавно и грижливо сметките, които жена му диктуваше с простодушна предвзетост.

Една вечер, влязъл в царството на това удивително създание, обградено от благоговейните грижи на жена му и на травеститите, аз направо замръзнах от изумление. В профил срещу мен, облакътен на механичното пиано, стоеше… призракът на Даржелюс. Даржелюс – моряк!

Даржелюското у този двойник беше преди всичко надменността, небрежната наглост на позата. Можеше да се различат златните букви на шапката му: „ Гръмотевица”, накривена над дясната вежда. Около врата му беше увит черен шал, панталоните му бяха клоширани, каквито в миналото носеха моряците, а сега уставът ги забраняваше, защото се бяха превърнали в нещо като униформа на сутеньорите.

*

На друго място аз не бих се осмелил да издържа на този високомерен поглед. Но Тулон си е Тулон. Танцът тук преодолява всяка граница и  винаги хвърля случайно срещналите се във вихъра на любовта.

Затанцувахме валс. Корпусът – наклонен назад, слабините притиснати едни към други, строгите профили със сведени погледи, краката малко спънати, сякаш конски копита. Свободно пуснатите  ръце заемат грациозна позиция. Дъхът на пролетта вече владее плътта. Тя израства отново като зелено клонче, твърдите пъпки се разпукват, потта се смесва с пот, надига се пара!

Влизаме в стаичката. Без аксесоарите, внушаващи трепет и страх, „Гръмотевицата” се оказа  послушно зверче. Имаше счупен нос – бяха го ударили при някаква свада. С прав нос сигурно щеше да изглежда обикновен и дори сладникав.

Върху разсъблечения торс на този красавец, олицетворяващ за мен самото щастие, с едри сини букви беше татуирано:” ЩАСТИЕ –  НЯМА”. Разказа ми своята история. След метежа на кораба „Ернес Рьонан” го взели за някой друг и му остригали главата до голо. Тя била неговата украса. „Няма за мен щастие на този свят, повтаряше той и поклащаше главата си, гладко избръсната като глава на античен бюст. „Няма и няма да има!”

*

Сложих на врата му моята верижка-талисман. „ Не ти я подарявам, казах му аз, защото тя няма да  донесе щастие нито на теб, нито на мен, но тази вечер искам да я поносиш.” После взех стилограф и зачертах с черен туш зловещата му татуировка. Над нея  нарисувах голяма звезда и сърце. Той се усмихна. Разбра, че нашата среща не прилича на онези, с които беше свикнал: срещи за бързо удовлетворяване на нагона.

Да, щастие няма? Все пак, възможно ли е? С тези плътни и чувствени устни, с тези прекрасни бели  зъби, с този плосък, изваян корем, с тези стоманени мускули и бедра? Това просто не можех да си го представя и за да разреша загадката, се престорих, че заспивам дълбок сън.

*

Тогава „Щастие – няма” легна неподвижен до мен. Малко по- малко, почувствах как той тихичко и внимателно се опитва да освободи ръката си, върху която бях отпуснал моята. И за миг не се досетих, че той  замисля нещо недобро. Подобно подозрение би било прието като неразбиране на  флотския устав. „Устав на порядките” – ключови думи в речника на моряците.

Наблюдавах го тайно с полузатворени клепачи. Отначало той повдигна нависоко верижката, огледа я, после я целуна и потърка в татуировката си. След това провери дали наистина спя дълбоко, като се изкашля, побутна ме, заслуша се в дишането ми и накрая се наведе и леко и нежно долепи бузата си към моята отворена длан.

След като се порадвах на тази гледка, напрегнах силите си да не се отпусна и да симулирам внезапно пробуждане като по този начин объркам живота си.

На разсъмване си отидох. Избегнах погледа му, изпълнен с надежда – не исках да му обещавам нищо. Той ми върна верижката. Целунах го са сбогом, завих го с одеалото и угасих лампата.

*

Трябваше да се прибера в хотела си. Долу на дъската пишеше, че моряците стават в пет часа, имаше и още куп инструкции за тях. Забелязах, че съм забравил горе ръкавиците си и се върнах. През процепа на вратата излизаше светлина, значи лампата беше запалена. Не устоях пред изкушението и погледнах през ключалката. „Щастие – няма” плачеше безутешно, забил лице в моите ръкавици. Стоях така, пред вратата близо десет минути, без да се реша да предприема нещо. И когато бях готов да я отворя и да вляза, когато изведнъж върху лицето на „Щастие –  няма” видях израза на лицето на Алфредо.

И тогава побягнах надолу по стълбището и бързо захлопнах входната врата зад себе си. А на пустия площад фонтанът продължаваше своя тържествен  воден монолог. „Не, казах си тогава, ние сме от различни светове. Да пробудиш ответно чувство в едно цвете, дърво или звяр е нещо прекрасно. Но да живееш с тях е невъзможно.”

*

Денят започваше. Петлите  пропяха. Откъм морето се носеше тъмна прохлада. От една от страничните улички се появи човек с ловна пушка. Тръгнах към моя хотел бавно и тежко, сякаш  понесъл огромен товар.

Изпитващ отвращение към тези сантиментални авантюри, неспособен да овладея чувствата си,  едва влачех краката и душата си. Нуждаех се от средство, което да ме откъсне от тази история. Открих го в обществената баня. Тя ми припомни за „Сатирикон” на Петроний с малките си стаички, централния си салон и турските дивани, на които полусъблечени млади мъже играеха на карти. По знак на собственика на заведението те ставаха и се строяваха до стената. Той опипваше бицепсите им, бедрата, разголваше  айните им прелести и ги сортираше, както правят търговците със стоката си.

Клиентите знаеха какво искат и застанали встрани, в полутъмните ъгли, набързо правеха избора си. Аз сигурно бях загадка за тези юноши, свикнали да изпълняват недвусмислени желания. Те ме гледаха, но в техните погледи нямаше разбиране.

*

Сърцето и чувствата у мен образуват такава смес, че ми е доста трудно да приведа в действие едното без другото. Това бе подтиква да излизат от рамките на приятелството и да се страхувам от мимолетните контакти, при които винаги има риск да отида и по-далече. Затова винаги съм завиждал на онези, които знаят какво искат и без много да се церемонят плащат и удовлетворяват своите наклонности. Някои искат да ги изтезават, други дори да ги завързват с вериги…

Чувал съм за един, който достигал до оргазъм при вида на мъж-херкулес, убиващ плъх с нажежена до червено игла!

Колко такива съм срещал, готови да заплатят, за да получат удоволствие и да разнообразят живота си тук. Повечето от тях бяха богати търговци и бизнесмени от Севера, дошли тук да се отпуснат, а после да се приберат при своите жени и деца.

Накрая започнах да ходя там съвсем рядко. Моята поява будеше известно подозрение. Франция не беше благосклонна към роли, скроени не само от един материал. Скъперникът трябваше да си  бъде скъперник, ревнивецът – ревнив. Това бе тържеството на Молиер. Собственикът на банята мислеше, че съм от полицията. Даде ми да разбера, че трябва да бъда или клиент или стока. Да съчетавам едното с другото просто не бе разрешено.

*

Това предупреждение ме поразтърси и ме застави да се откажа от недостойната си привичка да виждам у всеки млад продавач, хлебар, матрос, куриер, работник и другите млади красавци образа на Алфредо.

Съжалявам само за прозрачното огледало. Влизах в тъмната кабинка, отдръпваха металния параван и пред мен се откриваше гледката на неголяма баня. Понякога, в неделните дни, плащах определена сума и влизах в тази баня. От дванайсетте подобни бани само една беше снабдена с такова огледало. Струвало е доста пари на собственика да го донесе от Германия. Персоналът не знаеше за този наблюдателен пункт. Зрелището осигуряваха младите работници, дошли да се изкъпят тук.

Програмата беше неизменна. Те се събличаха и грижливо окачваха своите дрехи. И когато бяха вече голи, можеше да се отгатне по професионалните им деформации с какво си изкарват хляба.

Седнали в помещението, те гледаха към огледалото, тоест към мен, и започваха първо да си чистят зъбите и венците, после хващаха сапуна и се насапунисваха обилно. Насапунисването се превръщаше в любовна ласка. От топлината и парата очите им като че ли напускаха този свят. Изразът на лицето им се променяше и приемаха животински вид.

Едни, изтощени от горещата вода, се отпускаха обезсилени на пейката, други – започваха отново да се насапунисват и трият, а най-младите излизаха от басейна и виждах как по бедрата им проблясват малки седефени капки сок, остатък от играта им във водата.

Веднъж някакъв Нарцис, изглежда силно влюбен в тялото си, се приближи плътно към огледалото, прилепи устни към стъклото и направи любов със самия себе си. Той така и не разбра, че  огледалото не го отрази, а му отвърна, че то беше живо и прави с него любов.

*

Щастливият случай ми посочи пътя към новия живот. Събудих се от един лош сън и попаднах в друг, още по-лош.

Абатът Х., с когото се познавах отдавна, ме възхищаваше. Беше толкова добър човек, че това просто граничеше с чудо. Навсякъде облекчаваше всяка човешка болка. Нищо не знаеше за моя личен живот, само чувстваше, че съм нещастен. И той поговори с мен, ободри ме и ме въведе в цвета на католическата интелигенция.

Винаги съм бил вярващ. Разбира се, това беше една смътна вяра. Чрез общуването с чисти хора, чрез душевния мир на тези същества, аз вървях към Бога. Разбира се, не всичко се свързваше с догмата, но това ми позволи да следвам своя път, макар миналото ми да бе оставило немалко мъка и грешки.

След нечестивите напитки водата и млякото откриха пред мен бъдещето, където всичко бе прозрачно и бяло. 

И ако понякога ме измъчваха съмнения, аз ги прогонвах със спомените си за Жана и Роза. Нормалната любов, казвах си аз, не ми е забранена. Нищо не ми пречи да създам семейство и да се върна към правия път. В крайна сметка аз отстъпвам пред своите наклонности от страх да не направя излишни усилия. А без усилия човек нищо не може да постигне. Ще се преборя с дявола и накрая ще изляза от тази борба като победител.

*

Божествено време! Църквата направо ме притискаше в обятията си. Чувствах се като осиновен от някакво огромно семейство.

Хлябът за причастие, този пречист хляб правеше тялото леко, нежно и чисто като сняг. Изплувах към небето като тапа над водата. По време на месите, когато всички бяха склонили глави, аз  горещо се молех на Светата Дева да ме приеме под своята закрила: „ Към Вас се обръщам, Дева Мария, шепнех благоговейно аз, нали Вие сте самата чистота? Не виждате ли онова, което хората считат за непристойно? Аз ще се подчиня на служителите на Вашия Син на земята, но знам, че Неговата доброта е по-широка от мирогледа на някой си отец Моралус или от стария Наказателен кодекс. Нека да бъде така!”

След религиозния полет обикновено следва душевен спад…

*

В Париж е невъзможно да спасиш душата си – твърде много неща я отвличат. Реших да отида до морето. Там  човек може да дели времето си между църквата и лодката. Щях да произнасям  молитвите си над вълните, далече от човешката суета.

Запазих си стая в Т-ския хотел.

От първия ден в Т. горещината настояваше за едно: да се съблечеш и да се наслаждаваш на живота. До църквата се отиваше по мръсни и зловонни улици и стръмни стъпала. Беше съвсем празна. Грешниците я избягваха.

Уви! Тази празна църква ме отблъсна. Предпочетох лодката. Заплувах колкото е възможно по- далече, съблякох се съвсем и загребах с веслата.

Слънцето е опитен любовник, който си знае работата. Отначало се поглажда със здравите си длани. После те сграбчва, захвърля и в миг се оказваш зашеметен, зачервен и запотен.

Моите сметки се объркаха. Опитах се да се овладея. Но в края на краищата цялата ми молитва се сведе до молба към Бог за прошка: „Боже мой, дайте ми прошка, Вие ме разбирате. Вие разбирате всичко. Не е ли всичко Ваше творение: плътта, половите инстинкти, вълните, Небето, Слънцето, което обикнало Хиацинт, го превърнало в цвете.”

*

Открих едно малко и пусто заливче – идеално място за къпане. Там закотвях лодката си, сред изхвърлените от морето миди и водорасли. Една сутрин открих един младеж, който се къпеше съвсем гол и ме попита не ме ли притеснява това. Отвърнах му с откровеност, която не поставяше под съмнение моите наклонности. Седнахме, опрели бедрата си един в друг. Разбрах, че живее в съседното село, за да укрепи здравето си, беше предразположен към туберкулоза.

На слънцето чувствата растат стремително. Ние прескочихме доста стъпала и в тези срещи сред волната природа започнахме да правим любов, без обаче да говорим за любовта. Г. напусна своята селска квартира и се премести при мен в хотела. Той вярваше в Бог, но беше по детски безразличен към църковните догми. „Църквата, твърдеше този очарователен еретик, иска от нас нравствена прозодия, не по-малко твърда от поетичната прозодия на Боало. Да вземеш за опора църквата, означава да стоиш разкрачен в този свят. Противопоставям действеното начало на пасивното. Бог обича Любовта. Хората се обичат един друг и ние показваме на Исус, че умеем да четем между редовете и по-сурово законите…”

Той се надсмиваше над моето чувство за вина, което наричаше слабост. „Аз ви обичам, повтаряше той, и за мен да ви обичам е щастие!”

*

Сигурно нашият прекрасен сън щеше да продължи още в този прекрасен край на земята, до тази вода, където се чувствахме като митологични същества, но майка му го извика да се прибере, и ние решихме да се върнем заедно в Париж.

Майката живееше във Версай, аз при баща си, така че ние си ангажирахме стая в хотел и се срещахме там всеки ден. Той дружеше с много жени, но това не го тревожеше особено, след като виждах, че мнозина от хомосексуалистите в Париж ценяха женското общество, докато хетеросексуалните мъже, макар да го използваха, го презираха дълбоко и предпочитаха мъжката компания.

*

Една сутрин, като вдигнах слушалката да отговоря на телефонния звън от Версай, забелязах, че този благоприятстващ лъжите апарат ме е свързал с неговия малко променен глас. Попитах го дали  наистина звъни от Версай. Той се засмя и ми определи среща в хотела в четири, след което аз оставих слушалката. Решил, все пак, да проверя, воден наистина от маниакалното желание да разбера истината, аз позвъних на майка му. Тя ми съобщи, че от няколко дни той не е бил у дома си и че е нощувал у приятел заради някаква работа, която го била  задържала.

Как да доживея до четири часа? Хиляди съмнения започнаха да ме терзаят. Истината излезе наяве. Г-жа В., която аз считах само за негова приятелка, се оказа и любовница! Той се срещаше вечер с нея и прекарваше нощите си у тях. Тази увереност на хищен звяр разпали кръвта ми. Колкото и ясно да виждах истината, все пак имах надежда, че той ще намери някакво оправдание и ще съумее да докаже своята невинност.

В четири часа Г. ми призна, че преди е обичал жените и сега се завръща при тях, воден от непреодолима сила и че не бива да му се сърдя – това е съвсем друго нещо, той ме обичал,  срамувал се от себе си, но нищо не можел да направи, във всеки санаториум сега било пълно с подобни случаи. Трябвало да си обясня тази негова сексуална двойственост с туберкулозата!

Поисках да избере между мен и жените. Очаквах да чуя, че ще избере мен и че ще се постарае да се откаже от тях. И сгреших. „Страхувам се, отвърна ми той, че ще обещая, но няма да удържа на думата си. По-добре е да се разделим. Ти доста страда заради мен. Не искам да те измъчвам повече. Разривът ще ти причини, все пак, по- малко мъка, отколкото да те излъжа като ти обещая.”

Стоях бледен и прав до вратата, толкова бледен, че той се изплаши. „Прощавай, успях да произнеса аз с безжизнен глас, прощавай! Ти изпълваше  целия ми живот, и сега нямам никого, освен теб. Къде да отида? Как да остана сам и как да продължа да живея?”

Потънал в скръб, разплакан, аз се запътих към изхода, а подът на стаята се олюляваше под краката ми.

Тогава той изведнъж скочи от леглото, където беше седнал и нервно гризеше ноктите си, прегърна ме, помоли ме за прошка и се закле, че ще изпрати всички жени по дяволите.

Той написа прощално писмо на госпожа В., която симулира самоубийство, поглъщайки опаковка сънотворно, и ние прекарахме заедно цели три седмици извън града, без да си оставим адреса. Така минаха почти два месеца – бях на седмото небе!

*

Беше в навечерието на голям църковен празник.  Имах вече навика да се изповядвам пред абат Х. Той  ме очакваше. Още на прага го предупредих, че този път не съм дошъл за изповед, а просто да споделя нещо с него.

– Господин абат, – попитах го аз, – вие обичате ли ме? – Да, обичам ви. – Бихте ли се зарадвали да чуете, че най-после съм щастлив?

–  Много се радвам. – Тогава искам да ви кажа, че съм много щастлив, но щастието ми е от онези, които църквата и околният свят осъждат.

Абатът ме прекъсна: – „Аз мисля, че вие сте жертва на своята стеснителност.”

– Господин Абат, аз няма да оскърбя църквата с предположението, че тя лицемери. Познато ми е понятието „извратена любов”. Но защо да лъжа? Нали Бог ме вижда.

–  Мило мое дете, – каза Абатът, – ако аз рискувах само мястото си на Небето, рискът няма да е толкова голям, понеже вярвам, че добрината на Господ превъзхожда всичко, което човек може да си представи. Но освен това място има и друго, онова, което заемат сега тук, на Земята, а йезуитите следят всяка моя стъпка.

Ние се разцелувахме. Като се връщах у дома, си мислех, колко възхитителна е Божията любов. Той я дава на всеки, комуто човешката любов не достига, и я отказва, на онези, които я имат.

*

На сутринта получих телеграма: „Не се тревожи. Заминавам.. На връщане ще ти телеграфирам. Марсел”

Останах като зашеметен. Предната вечер не стана дума за никакво пътуване. Марсел беше приятел, от когото не можех да очаквам да ме предаде,, но знаех, все пак, че е достатъчно луд, за извърши нещо неочаквано, без изобщо да се  замисли за околните.

Реших да отида до слугата на Марсел, за да го попитам за господаря му, но на вратата се позвъни и пред мен се яви разтрепераната и разярена мис Р. с вик:

”Марсел ни го откраднаха! Действайте! Защо стоите така? Направете нещо! Бързо! Отмъстете! Негодник!” – Тя кършеше ръце, отмяташе косите си назад, удряше с длани по мебелите.

Страхът да не чуе за това баща ми, ме притесни и не можах веднага да разбера какво точно се е случило. Внезапно пред мен се разкри цялата истина, и аз, едва овладял мъката си, се залових да изпращам тази полудяла жена, като й обясних, че никой не ме е излъгал, че с Марсел сме просто приятели и че аз не зная нищо за това, което е решил сега да прави.

– Как? – започна тя, повишавайки глас, – вие не знаехте ли, че това дете ме обожава и прекарва с мен всички свои нощи? Той изчезва от Версай и се връща там на разсъмване. Аз преживях няколко ужасни операции. Целият ми корем е с белези от тях и той, милият, го покрива с целувките си и така заспива до мен!

Не искам да коментирам още кошмара, в който ме въведе тази визита. Получих няколко телеграми от него: „Пристигнахме. Марсел.”, „Заминаваме за Тунис.”…

Срещата ни беше неприятна. Г. предполагаше, че ще му се скарат като на непослушно момче. Помолих Марсел да ни остави насаме и му натиках в лицето мис Р. Той се заинати. Настоявах. Станах груб.

В края на краищата призна и аз се нахвърлих срещу него с юмруци. Болката ме опияни. Биех го като съвсем озверял. Хванах го за ушите и  започнах да удрям главата му в стената. От устата му потече кръв. В миг изтрезнях. Потънал в сълзи, поисках да целуна това бледо и измъчено от побоя лице. Но паднах изтощен на колене в ъгъла на стаята. Подобна сцена изтощава силите. Човек се превръща в нещо като счупена марионетка.

Изведнъж усетих някаква ръка върху рамото си. Вдигнах глава и видях своята жертва: той не слизаше: не сваляше очи от мен, легнал на пода, целуваше пръстите на краката ми, коленете, хлипаше безутешно и молеше: „Прости ми, прости ми! Ще бъда твой роб! Прави с мен каквото поискаш! Прости ми!”

*

Примирието продължи около месец. Сладостно затишие пред буря. Бяхме като цветя, които поникват след обилно напяване. Беше блед, болнав и често оставаше в къщи.

При това за сексуалните ни отношения сега мога да говоря, без да се смущавам и някакъв срам да ме задържа от описанието на мъките, които изпитвах. Затова ще им посветя няколко реда.  Любовта беше за мен изтощителна. Дори и когато всичко е спокойно се страхувам, че на този покой ще дойде края, и тревогата ще го лиши от всякаква сладост. Не бива всичко да се тълкува зле. Не бива да се прави нищо, когато усещаш, че земята се люлее под нозете  ти. Да чакаш е изпитание, да притежаваш – също. Тогава те е страх да не изгубиш.

Съмненията ме караха да се будя нощем и да крача като луд из стаята. Дори да искам подът под мен да пропадне и аз да падна в бездната. Все си давах дума да мълча и да крия страховете си. Но щом се появеше Г. започвах да го измъчвам с въпросите и подозренията си. А той мълчеше. Това негово мълчание ме разгневяваше или просълзяваше. Обвинявах го, че ме мрази, че желае смъртта ми. Много добре знаеше, че е излишно да ми възразява, че утре  всичко ще се повтори отново.

Това се случи през септември.

*

Дванадесети ноември беше дата, която няма да забравя до края на живота си. Имахме среща в шест часа в хотела. При входа ме спря собственикът и доста смутен ми съобщи, че в нашата стая имало полиция и били отвели Г. с голям куфар в полицията, в нравствения отдел. „В полицията ли?”, възкликнах, но защо?” Започнах да звъня на влиятелните си познати. Те направиха справка и така  научих истината, която по-късно, в осем часа, ми потвърди Г., освободен след разпита.

Беше ме мамил с някаква рускиня, която го бе приучила към наркотиците. Предупредена за предстоящ обиск в квартирата й, тя го помолила да вземе в хотела си този куфар с принадлежности за пушене и известно количество наркотици. Апашът, когото му прикачила, за да го изпрати до хотела, веднага го предал – бил полицейски доносник. Така узнах за тези две предателства от най- ниска проба.

Неговото жалко състояние след разпита направо ме обезоръжи. В префектурата признал, че вече се бил пристрастил към наркотиците.  Не можех да го упрекна – беше толкова притеснен. Молех го само да се откаже от този порок. Отвърна ми, че сам го иска, но зависимостта му вече била отишла твърде далече, за да може да се откаже. Нямало вече връщане назад!

На следващия ден ми съобщиха по телефона от Версай, че се наложило спешно да го настанят в клиниката на улица Б. с кръвоизлив.

*

Беше настанен в  стая 55 на четвъртия етаж. Когато влязох при него, едва събра сили да си обърне главата към мен. Носът му беше изострен. Помръкналият му поглед се взираше към мен, ръцете му бяха съвсем бледи и слаби. „Искам да ти призная едно нещо, започна той, когато останахме сами, – у мен имаше едновременно и мъж и жена. Жената се подчиняваше на теб, а мъжът въставаше срещу това подчинение. Жените не ми харесваха, влачех се подир тях, за да излъжа самия себе си, да се докажа, че съм свободен. Мъжът у мен беше глупак и враг на нашата любов. Съжалявам за това. Обичам единствено теб. Когато се оправя, ще стана друг човек. Ще те слушам, няма да се бунтувам и ще се опитам да залича злото, което  ти причиних.”

През тази нощ не можах да заспя. Към сутринта ми се присъни странен сън.

Бяхме с Г. в някакъв цирк. Той се превърна в ресторант, състоящ се само от две помещения. В едното от тях някакъв певец обяви, че ще изпее нова песен. Беше песен с име на жена, която бе законодателката на модата през 1900 година. Подобно название, с такъв преамбюл, през 1926 година звучеше твърде нагло. Ето и текста на тази глупавичка песен:

„ Цял Париж е днес салата,
зелето е пред палата,
даже копърът е вън
и подскача:
дрън, дрън, дрън!”

Извисяващата сила на съня превърна тази глупава и безсмислена песничка в нещо необикновено смешно, бих казал „небесно смешно”!

Събудих се и продължих да се смея. И този смях ми се видя добро предзнаменование. Ако не бях сънувал подобен забавен сън, сигурно положението щеше да бъде критично.

Бях забравил една стара истина, че когато разумът се изтощи от страдания, сънищата могат да бъдат весели и забавни. В клиниката на улица Б. аз вече отварях вратата на стаята, когато една от сестрите ме задържа и студено ме информира: ”Пациентът от 55 стая вече почина. Сега е в параклиса.”

Не знам как успях да намеря сили да се върна обратно и да сляза по стълбите. В параклиса някаква жена се молеше до каменен плот, върху който лежеше тялото на моя приятел. Колко спокойно беше сега това мило за мен лице, което преди известно време бях обсипал с удари! Но той вече не можеше да си спомни нито за ударите, нито за ласките, които беше получавал през краткия си живот. Да, той повече не можеше да обича никого, нито майка си, нито жените, нито мен, никого! Пред мъртвите стои единствено Смъртта!

*

В моята наистина страшна самота не се решавах да се върна към лоното на Църквата, това би било много леко, да приема нещо като лекарство или просфора, и да се заредя от енергия от Светата Трапеза – всеки път да се обръщам към Небето и да търся опрощение от него.

Резервен изход беше бракът. Но след като не можех да се надявам да се оженя по любов, би било нечестно от моя страна да излъжа някое момиче.

В Сорбоната по едно време общувах с госпожица С., която ми харесваше със своята непретенциозност и по повод на която неведнъж си казвах, че ако някой ден се оженя, ще я предпочета пред всяка друга. И така: аз възобнових познанството си с това момиче, започнах да ходя често в Отьой, където тя живееше с майка си и постепенно започнахме да мислим за нашата бъдеща сватба като за нещо напълно възможно и дори предстоящо. Тя ме харесваше. А майката се страхуваше дъщеря й да не остане стара мома. Сгодихме се без проблеми.

*

Тя имаше по-малък брат, когото не познавах, защото по онова време завършваше своето образование в някакъв йезуитски колеж край Лондон. 

Един ден момчето се прибра у дома. Как не бях предугадил тази нова хитрост на съдбата, която ме преследва и крие под разни маски все едно и също, тоест, моето предопределение? Онова, което ми харесваше у сестрата, у брата направо ме ослепяваше!

Драмата ми стана ясна от първия миг. Скоро се убедих, че този брат – от своя страна, учил доста дълго в английско училище с пансион, изпитваше към мен истинска любов, при това от първи поглед. Този прелестен юноша обожаваше себе си! Обичайки ме, той слагаше рога на собствената си особа. Започнахме да се срещаме тайно и стигнахме до онова, към което бяхме предопределени.

*

В къщата цареше една атмосфера на напрежение и враждебност. Ние ловко скривахме своето престъпление, но самата атмосфера тревожеше моята годеница, която все още не подозираше причините за нея. Постепенно  любовта, която събуди у мен нейният брат, прерасна в силна страст. А може би зад тази страст се криеше една тайна жажда за разрушение? 

Той ненавиждаше сестра си. Умоляваше ме да разваля годежа си с нея. Отлагах доколкото можах. Опитвах се да наложа едно относително спокойствие, да отложа за малко катастрофата.

Една вечер, идвайки да навестя сестра му, дочух някакви жални звуци зад вратата. Бедното момиче лежеше по очи на пода, притиснала кърпичка към устните си, а косите й бяха разпилени. Застанал прав над нея, братът яростно крещеше: „Той е мой! Мой! Мой! И ако той е такъв страхливец, че не смее да ти признае, аз ще ти го кажа!”

Това вече не можах да го понеса. 

Неговият глас и поглед бяха толкова жестоки, че не се стърпях и го цапнах по лицето. „ Вие цял живот ще съжалявате за това!”, извика той и захлопна вратата зад себе си.

*

И докато се опитвах да върна към живота нашата жертва, се разнесе силен изстрел. Изтичах до неговата стая. Отворих вратата. Късно! Лежеше мъртъв пред огледалния шкаф, на огледалото, на височината на човешки ръст, още можеше да се различи отпечатък от устните му и мъглива следа от диханието му.

Не можех да живее повече в този свят, където навсякъде ме преследваха неуспехът и мъката. Да търся изход в самоубийството за мен, вярващия, беше невъзможно. Тази вяра и тревога, в които живеех, откакто се отдръпнах от църковните  ритуали и обреди, ме наведоха до мисълта да отида в манастир.

*

Абат Х., към  когото се обърнах за съвет каза, че подобно решение не бива да се взема прибързано, а да се  осмисли, защото уставът е много строг и че ще трябва първо да изпитат силите си дали ще мога да живея сам в абатството М. Той ми даде писмо до настоятеля и му обясни моите мотиви.

Отидох в това абатство сред студ и топящ се сняг, който се обръщаше в студен дъжд и кал. Портиерът ме придружи мълчаливо под аркадата. Попитах го в колко часа започва службата, той ми отговори и аз потръпнах. Разпознах този глас –  бе един от онези гласове, които без съмнение, бях чувал неведнъж.

Той свали качулката си. Профилът му се очерта ясно върху фона на бялата стена.

Беше лицето на:  Алфредо, лицето на Г., на Роза, на Жана, Даржелос, лицето на „Щастие – Няма”, на Гюстав и Момчето от фермата.

Останал съвсем без сили, аз влязох в кабинета на Дон З.

Дон З. ми оказа най-сърдечен прием. Писмото на Абата вече беше на бюрото му. Той отпрати младия монах. „Сигурно знаете, започна Дон З., че тук няма  никакъв комфорт, че уставът ни е прекалено строг?”

– Отче, – отвърнах му аз, – имам основанието да вярвам, че този устав ще бъде твърде мек за мен. И все пак, засега ще се огранича с тази визита и винаги ще помня вашия топъл прием…

*

Да, манастирът ме отхвърли, както ме беше отхвърлило  вече всичко останало. И така, трябваше да се отделя, да стана нещо като отшелник, от онези, които умъртвяват постепенно своята плът в пустинята и за които любовта към Бога е нещо като благочестиво самоубийство. И все пак, мисля си: дали Бог би позволил да го обичат с подобна любов?

Все едно, аз ще си отида и ще зарежа тази книга. И ако някой, все пак, я намери, нека да я публикува. Може би тя ще му помогне да разбере, че  като се отправям към изгнание, аз прогонвам не чудовището, а човека, на когото обществото не позволява да живее, след като то приема като отклонение една от тайнствените вариации на Божия шедьовър.

И вместо да усвоява думите от Евангелието на Артюр Рембо: „Настанаха времена за убийци”, по- добре ще е младежта да запомни фразата ”Любовта трябва да се изобрети отново!”

Светът приема рискованите експерименти в областта на изкуството, защото всъщност не приема самото изкуство достатъчно сериозно. Но в живота тези експерименти не се приемат, те се осъждат понякога много жестоко.

*

Добре разбирам, че идеологията на мравуняка, подобно на комунистическата идеология е ориентирана към еднообразието, и тя приема своеобразието за престъпление от висш порядък. Но цветовете и вкусовете на някои плодове са, все пак, само за богатите.

Порокът на обществото превръща в порок и моята пределна  искреност. Сега аз се оттеглям.  Във Франция този порок не води до  каторга благодарение на наклонностите на Камбасерс и Наполеоновия кодекс. Но аз не съм  съгласен към мен да проявяват някакво снизхождение или търпимост. Това, разбира се, оскърбява моята любов  към Любовта и Свободата.

+++

Тръгна слух, че „Бялата книга” била мое съчинение. Предполагам, че има причина, заради която искате да я илюстрирам и заради която да се съглася.

Наистина, изглежда, че авторът на този слух познава моето произведение „Двоен шпагат” и не счита, че то е достойно за презрение.

Но колкото и да е добро мнението ми за тази книга, дори и тя да е моя, не бих искал да я подпиша, защото тогава би приличала на автобиография, а пък аз засега се въздържам да напиша такава, още повече подобна на тази, така необичайна.

Затова само ще дам подкрепата си с тези рисунки на този анонимен опит да се разоре тази нива, досега необработвана.

Жан Кокто

превод от френски, подбор и представяне: Огнян Стамболиев