ЧУДОТВОРКАТА ОТ СЕЛВИ – есе на Павел Павлов

В ПАМЕТ НА ФАНИ ПОПОВА-МУТАФОВА

(16.10.1902 – 09.07.1977)

Фани Попова-Мутафова беше на възрастта на майка ми, но междата, изровена от годините, бе заличена от нашето необикновено приятелство. Обичаше да казва, че е родена преди „мнооого” години в Селви[1]. (А ми се струваше къде по-млада от мен.) Дали бях узрял преждевременно? Или тя бе овардила момичешкото в душата си? Кой знае.

Дребна на ръст, Фани Попова беше от онези жени, за които народът казва: „Малка кокошка винаги ярка.” Озареното й лице издаваше радостна почуда, макар да я бяха спохождали предимно мъки в нашенската юдол. Може би така забравяше преживените неволи, понесените унижения и оскърбления. Напук на гърбицата, стоварена от непосилните години, тя продължаваше да върви напред, макар и ситнейки. Защото нейната звезда я бе орисала на българското слово.

*

Аз раснах с нейните книги за Асеневци. Момчешкият ми свят витаеше в старата ни престолнина Търновград. Героите на моята писателка бяха станали мои приятели и… врагове. Сполай ти, дядо! Благодарен съм на този народен учител-труженик, на когото народът (а не някое министерско постановление) беше присъдил такова звание, че бдеше зорко над моите четива. При честите ни набези в селската книжарничка дядо щедро разгръщаше кесията си и ми позволяваше да я опразня, ако според него съм подбрал подходящите книги. Така се сдобих с трилогията на Фани Попова-Мутафова. А като премия получих и „Боянският майстор” („Последният Асеновец”).

*

Трилогията се оказа тетралогия. Заразгръщах жадно „Солунският чудотворец”, докато нашият коняр ни откарваше на воденицата, но дядо ми се скара. Пътят беше неравен и буквите подскачаха пред очите ми. Подгонен от нетърпение да се озова в онези отминали времена, най-сетне се намерих под сянката на върбите. До пладне бях прочел стотина страници. Когато воденичарят ни покани за обяд с чорба от любимата ми черна мряна с девесил, аз неохотно се надигнах. Погълнах обяда си набързо като гъсок и побързах да се намеря на копата с прясно окосено сено.

До заник слънце се озовах пленник на оня средновековен свят, в който и до днес пребивавам понякога чрез моето въображение. В дядовата горница се мъдреха любимите му писатели Леон Толстой, както той наричаше автора на „Война и мир”, и Виктор Хюго – така пък назоваваше създателя на „Клетниците”. Това, че между тях постави томчетата на Фани Попова-Мутафова, беше неговото признание за таланта на тази чудотворка.

Сънувал-недосънувал старата ни престолнина, аз се ококорих с първите лъчи на слънцето. С нейните книги сменях сенките на върбите с копата сено, докато не стигнах до последната дума на последния ред. Порази ме едно изречение, което помня и до днес:

И художникът отправи с безмерна любов, любов на нежен родител, взор към своето дело… Минаваше и преминаваше световната мощ. Царства се вдигаха и рушеха. Имена проблясваха в сиянието на славата и угасваха в праха на забравата. Вечно оставаше само божественото вдъхновение, което превръщаше тленното в безсмъртие.

Тези думи са венец, сплетен от самата авторка за епохалния й труд.

*

Едва ли под тогавашния си щръкнал перчем съм могъл да предвидя, че съдбата ми е отредила кръстопът, на който да срещна авторката на забележителната тетралогия. Камо ли пък че ще станем приятели. Дори и в най-дръзките си мечти не съм посмявал да пожелая един ден този неповторим свят да изскокне от страниците и да оживее на сцената под моя режисура.

Но каквото е писано да стане – то става! И всичко идва тъкмо навреме за оня, който съумее да изчака и да яхне своя миг.

Много вода беше изтекла оттогава под сенките на върбите, много сол беше посипана върху гърнетата с чорби от черна мряна, много царевично брашно беше измесено на просеник.

*

И ето – с един овчарски скок през годините – аз съм завършил режисура. Перчемът ми е започнал да оредява, но съм все още млад и искам да слисам моята публика. Одързостявам се да посегна към юношеската си мечта. Назначен съм в столичен театър. Разполагам с добра актьорска трупа. Имам един от най-културните директори – големия артист Иван Кондов. И като на шега му подхвърлям идеята за театрална трилогия за Асеневци. Той пък съвсем насериозно се хваща на въдицата. Остава да склоним авторката. А пък аз я познавам само от нейните творби. Ами сега?

Трябва ми някаква нишка, за да проникна в този лабиринт, без да се изгубя. В ролята на Ариадна се явява Магда Петканова – близка приятелка на Фани Попова-Мутафова. Споделям свенливо дързостта си, а тя възкликва, сякаш иде реч за поставянето на нейна творба. Предупреждава за скорошните огорчения около либретото на операта „Цар Калоян”, но подава заветната нишка – един телефонен номер! Един телефонен разговор. И една уречена по телефона среща.

*

Заветният кръстопът се оказва „Петте кьошета” – големите пет кьошета на пет столични булеварда. Фани Попова-Мутафова живее на едно от тях. На най-горния етаж. Задъхан не толкова от стръмните стълби, колкото от обзелото ме вълнение и дълголетно нетърпение, се озовавам пред нейната врата. В едната ръка стискам голям букет от полски цветя, с другата натискам звънеца. Дочувам стъпки да ситнят по коридора. Вратата се отваря и пред мен застава невисока дама, облечена в лилава рокля.

– Това сте вие! – очарована е от букета, който й поднасям. – Човекът, който иска да извади от забвение една отлъчена авторка.

Усмихва ми се приветливо и сочи малка стая, в която се раждат големите романи – нейната светая светих. Грижливо подрежда цветята във ваза. И ми предлага прясно запарен чай. Започва дълъг разговор, за който нямам спомен. Навярно ме е изучавала – колко струвам, какво представлявам. Спомням си само, че ме репликираше с един скептичен рефрен:

– Вярвате ли, че това е възможно да се случи?

Боях се точката на разговора да не бъде отказ. Но за моя изненада тя модулира рефрена на мажорна нота и отсече:

– Какво пък, струва си да опитаме. Опитът не е мъчение.

Така започна една къртовска работа, за която най отива изразът от Ботевия фейлетон: „Дали се зора довърши, или се две нощи смесиха?”

*

Знайно е – романът е едно, драматургията – съвсем друго. Фани Попова владееше до съвършенство белетристиката. Аз поназнайвах законите на сцената. А пред очите си имахме историческите хроники на Шекспир.

Невероятната сценография на Георги Иванов вдигна на премиерата публиката на крака. Ръкопляскаха като в опера. Декорът даваше възможност за бърза смяна на местодействието. Костюмите сякаш бяха слезли от Манасиевата хроника. Интригата вървеше стремително. Така романът, който се четеше с дни, се изтърколи неусетно за няколко часа пред смаяните зрители.

А засега работата ни напредваше бавно. Фани Попова-Мутафова беше един от най-взискателните хора, които съм срещал в живота си. Аз бях припрян и „сбъдничав” (както се изразяваше баба ми за нетърпеливите хора), а тя обмисляше всяка дума, гледаше от различни ъгли всяка ситуация, мъчеше се да намери оправдание за всяко действащо лице. Тази пословична упоритост продължи и по времето, когато хрониката вече оживяваше на сцената на „Сълза и смях”. Всеки ден портиерката ми предаваше по някое писъмце, в което – освен насърчителните думи за моята работа – имаше множество поправени реплики, дописани сцени, появяваха се нови действащи лица или няколко от старите се обединяваха в едно съвсем ново.

*

Къртовският труд ни обрече на приятелство. Между другото, научавах все повече за нейното житие. Тя никога не се оплакваше. Сякаш изтърваваше дума за своите несгоди и унижения. Но беше убедена, че това, което е написала, ще остане в литературата ни. Струва ми се, не вярваше, че ще дочака премиерата. Беше готова за поредната си битка и поредното „поражение”. Когато се опитвах да я убедя в успешния изход, тя ми припомняше скорошното си премеждие с либретото на операта „Цар Калоян”, създадена по мотиви от „Солунският чудотворец”.

С риск да объркам хода на нашата одисея, ще направя едно отклонение, за да се види скудоумието на някои нашенски критици и историци. И тъй като малодарието не се нуждае от коментар, ще оставя цитатите без такъв.

Положителният или най-положителният герой в него (либретото) е рицарят Балдуин. А рицарят Балдуин не е нещо повече освен един безскрупулен и алчен грабител, дошъл от Запад да завоюва земите на Византия и България… Признаваме ли ние завоеванието? Можем ли да смятаме, че най-положителният образ в едно либрето трябва да бъде завоевателят и разбойникът?…

Какви са другите герои от българска страна? Царицата е развратница, долна душа, готова да продаде и мъжа си, и държавата, и народа в името на една страст. Българските боляри също са развратници, готови да излъжат и цар, и всичко, за да постигнат целите си. Калоян – един измамен съпруг, повече герой на оперета, отколкото на опера с неговото име…

Поставя се закономерно въпросът: какво художествено въздействие ще окаже операта върху слушателите и зрителите й? Ще ги въодушеви ли с възхвалата си на рицаря разбойник? Ще ги въодушеви ли с жалкия и измамен от жена си български цар? Ще ги въодушеви ли с развратническата наглост на болярите? Ще събуди ли патриотизъм? Или нещо друго възвишено?

Учудва ме обстоятелството, че… може да се предлага такова вредно от идейно-политическа гледна точка произведение, че упорито се изтъква един рецидив на фашистката писателка Фани Попова-Мутафова, и то под името на благородния Николай Лилиев. А фактът, че след моя отзив преди десетина години сега съм изобиколен и се търси Дуйчев, говори наистина за нещо нездраво в случая…

*

Но оценката на комуниста професор Александър Бурмов бледнее пред гилотината на друга комунистическа креатура професор Христо Христов. Така или иначе хулителите на либретото претърпяват фиаско. Надделява оценката на „най-сведущия по този въпрос (по думите на Панчо Владигеров) историка професор Иван Дуйчев”.

И така бива отпразнуван седемдесет и пет годишният юбилей на композитора.

А в спомените си Фани Попова-Мутафова възкликва: „От всички неприятности, които съм имала в моята литературна дейност, тази е една от най-горчивите…”

Аз бих добавил: не само огорчена, но и несправедливо оклеветена. Злата орисия преследва творбата много отдавна. Още през далечната 1936 година, на петото представление, при препълнен салон операта е свалена от репертоара. Защо ли? Едни говорят: по искане на двореца. Други пък сочат някаква чужда легация.

Чуждите легации пък се засягат, че виждат своя сънародник да се явява на българската сцена като пленник, а ние се дразним, че цар Калоян е пленил прочут деец от европейската история, благородния фландърски рицар и латински император, като бихме предпочели да видим някакъв жалък урод, пълен с недостатъци и отрицателни качества. А величието на Калояновата победа се състои в това, че е надвил един достоен противник. А колкото до странните скрупули към образа на царицата, би трябвало в такъв случай да се снемат половината опери и пиеси, като почнем от „Дон Карлос” и „Борис Годунов” до „Мария Стюарт” и „Орлеанската дева”.[2]

*

Не знам дали „севлиевската чудотворка” е знаела подробности от зловещите рецензии на онези червени професори. Но дори да ги знаех тогава, аз пак щях да се заловя с претворяването на историческата хроника. По-късно и двамата ще да вкусим горчивия плод на цензурната инквизиция.

И литературната критика не отстъпва по скудоумие на историците. След като излизат първите две части на трилогията, „Солунският чудотворец” и „Дъщерята на Калояна”, препъникамък се явява третата й част – „Иван-Асен ІІ”.

Рецензията, с която трябва да се откаже на авторката, е възложена на коварната, но малодарна Наташа Манолова. Този литературен лешояд се травестира като експерт по историческата проза. Фани Попова-Мутафова брани отчаяно творбата си. Жертвата отговаря на своя палач със седем машинописни страници. Мотивировката й е безпогрешна. Но… лешоядите са вече ято. В ролята на палач се явява професор Христо Христов. При цялото двусмислено изплъзване „оценката” му посича творбата. До читателите стигат само първите две части на „Асеневци” – трилогията се превръща в диптих.

Но ако зад великолепната музика на Панчо Владигеров в операта „Цар Калоян” могат да се замажат безобразните ампутации на либретото, каква плячка за глутницата хулители се явява текстът на историческата хроника! И тук започва ходенето по мъките, което съпреживях с Фани Попова-Мутафова.

*

На 7 февруари 1969 година при небивал интерес и шумен успех се състоя премиерата на „Солунският чудотворец”. Първата и единствено осъществена част от замислената трилогия за времето на Асеневци на сцената на театър „Сълза и смях”.

Броени дни преди премиерата в полутъмния салон по време на една от напрегнатите репетиции се появи някакъв партиен емисар, чието лице на можах да разгледам на оскъдния сноп светлина, хвърлен от режисьорската ми лампа. Нито пък мога да посоча името му, защото въпросният посланик на зловещата институция не се представи. Та той ми връчи малка синя брошура, озаглавена „Македонският въпрос”, повели ми да я прочета внимателно, да засиля звученето на някои реплики наспроти посоката на духащия тогава партиен вятър.

Мозъчният тръст на безродната партия вадеше националистическия си коз. Коминтерновската тактика на принуда и насилие над македонските българи да обявяват националната си принадлежност към някаква несъществуваща народност сега бе изцяло заменена от противоположната теза. Не се учудих, защото знаех, че за да премине моста на историята, тази партия е била винаги готова да се сдружи със самия дявол. Естествено, не бе нужно да се възползвам от брошурата. Творбата на Фани Попова-Мутафова съдържаше всичко от неподправената историческа истина. Истината, която бе изстрадала зад решетките на затвора за седем дълги години.

*

В моя архив са запазени множество писма с исторически бележки, новонаписани реплики и предложения, които тя деликатно оставяше за мен на пропуска на театъра почти всеки ден. Сред тях особено отличавам едно писмо, в което излага вижданията си за мисията на цар Калоян. Нека отбележа, че авторката беше очарована от изпълнението на Петър Чернев. Отбелязваше, че невисокият му ръст, макар да не отговаря на снагата на Калоян, така е въплътил духа му, сякаш се е преродил в него.

Драги Павел Павлов!

Днес довършвам работата около преиздаването на романа: нови исторически бележки, речник, превод на старофренски текстове и др. При работата отделих няколко малки добавки и за пиесата (така скромно наричаше своята историческа хроника). Представям си как Петър Чернев ще ни ги даде! Имам и една историческа бележка, която дава точна представа за делото на Калояна. Петър Петров, един от най-способните наши млади историци, хубаво е схванал „пъкленото” дело на некадърните честолюбци. Те достатъчно личат в пиесата. И това може би е нейната основа. Нито ромеите, нито латините убиха Калояна. А нашенска ръка. Затова Йоаница е бил жесток, безмилостен. Така виждам неговата роля да води борба без пощада както срещу външни, така и срещу вътрешни врагове. Докрай. До последна въздишка. Само Крум може да се мери с него по неотстъпната воля за изкарване на едно дело до края. Не можеше да има победа при Клокотница без победата при Андианопол, без обсадата на Солун. Калоян подготви Иван-Асен.

Увличам се, когато мисля за любимия си герой. А трябва да бързам за хиляди други задължения.

Много поздрави.

28.ХІ.1968 г.                                              Фани Попова-Мутафова

*

Тя не беше влюбена, тя беше обсебена от сянката на Калоян. Някаква небивала литературна любов, надвила вековете. Когато говореше за него, сякаш го виждаше възправен пред взора си. Но тази страст на „поетката” (както я нарича Кирил Христов) запазваше своята „мъжка сила за обективност” и „мъжка отговорност”, така силно контрастиращи с фината, елегантна „жена с воалетка”.

Не знам колко високи бяха токовете на чизмите на Петър Чернев, доколко го издължаваше шлемът, но помня, че на сцената изглеждаше висок. Неповторимият му мъжествен глас, властните му жестове, цялата му осанка те караха да повярваш, че пред очите ти се е възправил възкръсналият цар Калоян.

Не бих искал да пропусна, че в хрониката имаше много бляскави превъплъщения: Целгуба на Лора Кремен, Тамара на Катя Чукова, Мария на Ани Бакалова. Образи на три поколения жени, цялата палитра на женската душа. И Бодуен Фландърски на Юри Яковлев.

А Фани Попова-Мутафова седеше на първия ред на балкона на всяко представление. Никога няма да забравя озареното й лице под малката лилава шапчица, както и дребната й фигура във виолетов костюм, приседнала на крайчеца на стола и обкръжена от студентите, които на едно дневно представление щяха да съборят балкона от възторг. Досега ми се струва да дочувам властния глас на царицата майка (Катя Чукова): „Българските войскари ще окъпят конете си в Бяло море! И ще достигнат старите Симеонови предели!” Или повелителния жест на Калоян (Петър Чернев): „Този народ, който победи ромеите при Верея и латинците при Адриановград, той ли ще откаже да върви след мен? Към юг! Там, гдето се е родила българската реч!”

*

„Солунският чудотворец” се играеше пред препълнени салони, страничните пътеки бяха затлачени от правостоящи. Това беше един урок по родолюбие. И „възкресението” на големия автор. Гордея се, че можах да й предложа подобна радост. Фани Попова-Мутафова беше така окрилена, сякаш този успех не беше предшестван от седем години затвор. Откъде намираше сили тази крехка жена? Може би това беше победата над забравата, на която нейните хулители искаха да я обрекат, след като не успяваха да сломят вярата и духа й?

А по същото време тази голяма българка е работила усилено и над романа си „Доктор Петър Берон”. Поднесе ми го през март 1972 година със скромния автограф: „На Павел Павлов – малък дар – за добър спомен с приятелско чувство! Ф. Попова-Мутафова.”

След петдесетото представление отново се появи партийният емисар. Какво бе изумлението ми, когато си поиска обратно малката синя брошурка „Македонският въпрос”. С още по-голяма настойчивост отпреди ми нареди да отстраня същите онези реплики, които припряно ми беше внушавал да акцентувам преди. Партийният вятър беше задухал в обратната посока.

*

Естествено, не върнах въпросната „научна” брошура. Излъгах откровено, че съм я изгубил (макар и до днес да я пазя сред архивите около историческите хроники за Асеневци). А благодарение на отговорността, която пое заедно с мен големият актьор и тогавашен директор на „Сълза и смях” Иван Кондов, не съкратихме нито дума от текста на авторката. Надявахме се стоокият Аргус да не забележи това. Но зловещата институция не изпуска нищо от зоркия си взор. На 67-ото представление историческата хроника „Солунският чудотворец” беше драстично свалена. Връщахме парите от продадените за седмици напред представления.

Но тъй като не искам този спомен – знак за моето преклонение пред литературното дело на Фани Попова-Мутафова и доброто ни приятелство – да завърши на минорна нота, нека зазвучи като финален акорд писмото на професор Иван Дуйчев, пратено до мен още на другия ден подир премиерата. Оценката на големия български историк е звънка плесница към хулителите на творбата.

8 февруари 1969 г.

София

До др. Павел Павлов

Режисьор в театър „Сълза и смях”

ТУК

Уважаеми другарю Павлов,

Присъствах вчера вечерта на първото представление на пиесата „Солунският чудотворец” на Фани Попова-Мутафова. Позволете да Ви изкажа най-искрени поздравления както за самата по съдържание пиеса, така и за Вашата оригинална и много грижливо подготвена постановка. Писателката Фани Попова-Мутафова е несъмнено най-добрата наша писателка в областта на историческата белетристика, която много съвестно се е запознала с историческите факти и им е дала едно прекрасно художествено претворяване. Аз съм убеден, че поставената от Вас пиеса ще остане едно от най-добрите постижения на нашия театър със сюжет от нашето национално минало. Следих представлението с най-жив интерес…

Следват някои бележки от чисто историческо естество, които професор Иван Дуйчев, извинявайки се със своята „професионална деформация”, ми поднесе. Приех ги с охота. Писмото му завършва така:

Уважаеми др. Павлов,

Моля Ви да ме извините за тези бележки, правени с най-добри чувства към Вас лично и към автора на пиесата. От все сърце желая успех на Вашата пиеса и Ви изказвам най-голямото си уважение.

Проф. Иван Дуйчев

*

Това писмо ми беше особено полезно. Повечето от посочените грешки бяха отстранени. Някои от бележките бяха твърде „фактологически” и не отговаряха на целта, която стоеше пред нас с поставянето на трилогията за Асеневци. Ето впрочем част от моя отговор:

Вярвам, някои от изказаните съображения да оправдаят допуснатите отклонения от историческите факти. Водени от желанието да покажем величието на нашата страна в миналото, ние сме се опирали на опита, натрупан при поставянето на хрониките на Уилям Шекспир. Понякога едно минимално отклонение от историческия факт може да доведе до нещо добро в драматургическия обрат. От това никога не се е боял великият Шекспир. Затова вярвам, че при целта, която сме си поставили с трилогията „Асеневци”, а именно да събудим чувство на приемственост с нявгашните българи и национална гордост у днешния българин, някои неточности ще ни бъдат простени от зрителите, а надявам се, дори и от Вас…

С писмото на професор Иван Дуйчев кръгът се затваря. Преди години благодарение на неговата компетентна рецензия, макар и осакатено, либретото на операта „Цар Калоян” се качи на сцената и шества триумфално. Изминалите години само потвърдиха, че партийният вятър на безродната партия винаги брули по високите върхове на изкуството.

*

За финал на възпоменанието за Фани Попова-Мутафова искам да споделя нещо, което винаги ме е удивлявало у нея: провиденческия й дар. Тя умееше да проглежда във вековете. И плахите й хипотези се увенчаха от археологическите открития.

Ще цитирам два малки откъса от „Дъщерята на Калояна”.

Когато Борил се върна в покоите си, първото нещо, което каза на великия примикюр, бе, че от този ден нататък княгиня Мария няма право да излиза вън от Царевец. Всеки, който би пристъпил заповедта му, би отговарял с главата си за това. С треперящи от гняв ръце той подаде наметката си на примикюра, свали гривните и огърлията си, остави да му събуят червените царски обуща. След това се упъти към преддверието. Задушаваше се. Срещна Мария при вратата. Ръцете й бяха пълни с цветя.

– Къде отиваш? – попита той с хриплив глас. И без да дочака отговор – той знаеше добре къде ходи всеки ден сирачето, – ръката му неволно се вдигна, яростта му светна като мълния. И отмина. Заслепен, бесен…

Мария преглътна сълзите си… притисна още по-силно цветята до себе си. Тя знаеше къде може да изплаче всичката си горчивина, всичката си болка и самота. Но когато тръгна по настланата с гладки плочи пътека, която водеше към Малката порта, нечии припрени стъпки я настигнаха, една силна ръка стисна малката й десница и тя чу гласа на примикюра да казва нещо невероятно. От този миг нататък отнемаха едничката й радост. Мария нямаше право да пали свещ и да носи цветя на гроба на баща си.

*

През есента на 1972 година в некропола на църквата „Св. четиридесет мъченици” археолозите откриха костите на цар Калоян. И неговия пръстен. Гробът, на който в романа дъщеря му Мария всеки ден ходи да пали свещ и подрежда кандилото над мраморната плоча.

Целгуба надзърна зад широкото ложе, отвори раклата, забеляза… на дъното на сандъка дребна кутийка от пожълтяла слонова кост, взе я и я разтвори. Прехапа устни. Вътре искреше в живи, зелени пламъчета пръстен с огромен изумруд… Значи тук беше пръстенът, който тя напразно бе дирила толкова време… Къде го бе намерило момичето? Тя се поколеба няколко мига, след това сложи пръстена на показалеца си. Затвори раклата и бързо излезе навън…

Когато царската кочия наближи градските порти, внезапно Мария разтвори широко очи и остана няколко мига така, сякаш тресната от мълния, загубила способността да говори, без да може да отмахне взор от ръката на царицата. Това, което бе видяла, надвишаваше всяко светотатство. Най-скъпото нещо, което момичето имаше на света, пръстенът, който цар Иваница му бе подарил при последното заминаване, от което не се бе върнал вече – блестеше върху пръста на ненавистната му мащеха… С внезапно диво движение то протегна ръка, помъчи се да изтръгне светинята си…

Не е ли това предчувствие за пръстена, намерен в гроба на Калоян? Калояновият пръстен. Припомних си при небивалото откритие нявгашните думи на Фани Попова-Мутафова:

– Ние, българите, сме странни хора. Не зная дали друг народ има израза „око да види, ръка да пипне”. Помнете, драги приятелю, че дори някой ден да открият гроба на Калояна, дори надгробната му плоча или царския печат, ще се намерят многознайковци, които да отсекат, че това не е той.

Често се изкушавах да я запитам: не е ли могла да емигрира, да се спаси от преследванията на хулителите си, от затворническата неволя? Когато един ден се престраших да й задам въпроса, тя отвърна:

– Достойните винаги остават със земята, която ги е създала.

*

В един жарък летен ден от 1977 година – снимах филм по творби на Елин Пелин – ме застигна тъжната вест за кончината на Фани Попова-Мутафова. Бях на Лозенския манастир. Усилената работа не ми позволи да сляза за погребението. Помолих да отворят църквата „Св. Спас” и запалих вощеница за упокой на изстрадалата й душа. Не прошепнах „Бог да я прости”. Какво ли имаше да й прощава Господ?! А тя беше простила на своите врагове.

Сега – трийсет години по-късно – поднасям този букет от съпреживени мигове, запрегнати в думи, вместо цветята, които тогава не положих върху носилото.

Мир на праха Ви, скъпа приятелко! Вие и днес сте все така жива чрез своите творения.

Август 2007 г.

Павел Павлов

[1] Средновековното име на гр. Севлиево – бел. авт.

[2] Цитатите дължа с благодарност на Катя Кузмова-Зографова. „Печална одисея”, в. „Про и анти”, 2-8.10.2003 г.