Понякога най‑силните истории идват тихо като спомен, който не настоява, а просто се връща. „Бялата вода“ на Стоян Михайлов е точно такъв разказ: детска гледна точка към един пролетен ден в следвоенните години, към пътуване с волска кола, към бабини песни, към чешма, чиято вода за миг побелява, към света, който се разгръща пред очите на едно дете. Това е текст за паметта, за семейството, за онези малки чудеса, които остават с нас цял живот и ни напомнят, че понякога най‑големите открития се случват в най‑обикновените дни.

БЯЛАТА ВОДА – мемоарен разказ на Стоян Михайлов

Било е късна пролет, в следвоенните години. Аз, пет-шестгодишен съм на село със майка при дядо и баба. Баща ми работи надалеч, открил работа по специалността си, но с нагласата скоро да се завърне при нас.

При все, че вече в детската градина основно са игрите и забавленията, селските деца са свързани с полската работа и грижата към животните.

Един такъв случай ми е останал в спомените, който е свързан с пътуване, нови представи и силни детски емоции. Ето подробностите…

Още от предния ден, в къщи се говореше за утрешно изпитание на далечна нива, лош път и гориста местност, което налага да се тръгне от рано сутринта.

Кипеше трескава подготовка, защото са пазарени и копачи за царевицата. За мен най-голямото предизвикателство бе радостта на баба Мария, че „ще бъдем до „бялата вода“, и цял ден ще пием това природно горско богатство“!

За всеки случай, преде лягане дядо нави стария будилник „Анкар“ и ни предупреди щом пропеят петлите, да ставаме. Къде ти спане, аз през цялото време се въртях, гледах върху стената отражението на луната през листата на сливата, като вълшебна приказка…

И все си мислех за утрешната „бяла вода“! Какво ли има в нея? Защо ще е бяла?

Още в невиделица на утрото сме вече на крак. Дядо навива пояса, баба Мария заля попарата и с дървените лъжици бързо се налапахме. Преди да потеглим повторихме след дядо молитвата. Тъй като се налагаше да прекосим селото, вече посрещнахме и овчаря с кучетата отпред, зададе се и козарчето с кожената торбичка. На излизане от селото ни поведе черен път и доста стръмно нанагорнище. За яките ни волове Чакър и Кабака това не беше проблем и скоро вече завивахме източното Моминско плато. Сега пък ни скри ниска горичка, където за пръв път видях катеричка и пъстри изпоплашени птици, а горе пък в небето кръжеше орел!

Излязохме от горичката и ето ги надничарите, ето я и бабината чешма с „бялата вода“! Да, наистина водата изтичаше бяла но за секунди си губеше цвета. Без да го питам, дядо ми каза, че всичко се дължи на въздушните мехурчета отначало във нея. Една от загадките вече падна.

А като се е раззеленила една хубава нива и се полюшва като морска шир… Работата се почна.

Аз пълнех петлитровия бъкел с бяла вода и тъй утолявах жадните копачи. Но през останалото време научих и ето още какво: от завидната височина, погледът ми на изток достигаше чак до Фисека – западният завършек на Шуменското плато! Пред него пътища, горички и реки…

В хълмистото Търговищко поле се гушеха като гнезда на птици китните ни селца, на много от които вече чувах имената. На обедното пладнуване, под листатата „Ос круша“ всички им се любувахме от високо. Ето че за мен бе и най-радостния миг, едва доловил свирката на локомотива, скоро и дългият влак ме привлече долу. За първи път виждах това чудо, та утре щях да се хваля в село пред децата. До края на деня го видях още два пъти и обратно. Бях на седмото небе! Много ми хареса и бялата му пара и черния пушек! За мен беше като магия!

През деня се наслушах и на бабините песни (почитателка на Мита Стойчева), от която ни пущаше вкъщи грамофонни плочи, та цялата махала ехтеше. Ех, какви свидни години!

Почти 80 години изтичат вече оттогава, но и сега се взирам от терасата с трепет на запад, махам към платото горе. Сякаш от нашата нива ми връщат поздрава мама, баба Мария и дядо ми Еньо и сега! Още един ден, зареден в спомени и семейна топлина! За радост и умиление.

Стоян Михайлов