Този сборен текст на Димитър Анакиев събира три хайбуна, които очертават различни лица на българския дух – като корен, като полет и като лична история. „Описание на слона“ разгръща идеята за българската идентичност чрез алегорията за слепците и слона: духът е голям, многопластов, неуловим в едно определение. „Мислите на пеперуда“ е размисъл за корените – онези дълбоки, разклонени опори, които държат изправени и човека, и нацията. А „Габриела, Дунав, танка и хайку“ е личен жест към българската литература и към човека, който я развива – текст за смелостта да завладяваш нови територии, за безкомпромисния дух и за българското хайку като жива национална традиция. Трите текста заедно създават цялостно послание: българският дух е едновременно корен и крило – устойчивост и движение, памет и бъдеще.

БЪЛГАРСКИЯТ ДУХ – три хайбуна на Димитър Анакиев

ОПИСАНИЕ НА СЛОНА, хайбун

(Какво прави българите българи?)

Съществува една етиопска алегория за група слепци в едно село, които описват слон.

Онзи, който докосвал големите му уши, възкликвал: „Слонът са уши“; друг, докоснал хобота, викал: „Слонът е хобот“; трети, напипал бивните, крещял: „Слонът са бивни“; а онзи, който обгръщал масивните му крака, казвал: „Слонът са крака“.

Днес чуваме нещо подобно от онези, които тълкуват какво прави българите българи.

Хората, които носят Русия в сърцето си, казват: „Езикът е това, което прави българите българи.“ Онези, които се кълнат в Европа, твърдят: „Кирилицата е това, което прави българите българи.“ Има и такива, които настояват: „Вярата е това, което прави българите българи.“

Българският дух
голям колкото слон – птица
в безкрайното небе.

МИСЛИТЕ НА ПЕПЕРУДА, хайбун

Всяка сутрин се разхождам покрай Сава – величествена планинска река, която води началото си от подножието на Триглав¹ и тече – като приток на Дунав – чак до Черно море.

Там, където се сливат двата ѝ ръкава, минава планинска пътека, по която прекарвам времето си, щом съм в Словения.

Пътеката криволичи през горички, ливади и пясъчни брегове – места, които съпътстват странстванията ми от десетилетия.
В една от горичките пътеката минава покрай масивен, изправен бук, пресичайки директно корените, оголени от прииждащите води на Сава. Когато са сухи и почиват на сянка – както е сега – винаги ги усещам под стъпалата си; тогава се възхищавам на онази необятна, здрава мрежа от влакна, която вероятно държи бука изправен вече цял век.

На това място винаги се замислям, че и човекът не може да стои изправен, ако не го крепят дълбоки, разклонени корени. Нито нацията.

Пърхаща в гората
пеперуда – и тя навлиза
в мислите ми.

¹Най-високият връх на Словения – национален символ

ГАБРИЕЛА, ДУНАВ, ТАНКА И ХАЙКУ, хайбун

“Хайку и танка поезията са част от българската национална литература. Те вече не са чуждо, привнесено явление или каприз; те са жива тъкан, плът, със свои български специфики, които правят тези форми уникални. Българите не просто пишат хайку и танка, те чувстват, преживяват хайку и танка…Българското хайку, българската танка, са истинска, богата, многопластова и многожанрова литература, а не мода, не етикет, не нещо, което днес е тук, а утре ще изчезне. Това е литература, която вече е оставила своята трайна и красива следа.”

Габриела Цанева, интервю, Епох Таймс, 02.08.2026

Интервюто на Огнян Стамболиев с Габриела Цанева за “The Epoch Times” се появява в изключително подходящ момент.
На първо място, то насочва вниманието към значим български автор и издател, който чрез себеотрицание е създал изключително живо пространство за българската литература и изкуство.

Думата „автор“ води началото си от римската военна терминология и обозначава онзи, който „завладява нови територии“ – а именно това качество на „завладяване“ е определяща черта в делото и успеха на Габриела Цанева. Очевидно е, че човек не може да бъде автор без две жизненоважни качества: смелост и безкомпромисен дух. Смелост – като онази храброст, нужна за преплуването на Дунав, но и онази литературна смелост да заемеш позиция в периферията и упорито да градиш ценности: както собствените си, така и тези на другите.

Безкомпромисно отношение – било то безкомпромисна позиция спрямо собствените емоции и мисли, или отказът да се търсят преки пътища към успеха във време, когато всички търсят единствено преки пътища. Ала в литературата – в голямата литература – ​​преки пътища няма.

Друг важен аспект на това интервю идва от самия автор: определението за танка и хайку като форми на българската национална литература. Именно това отличава българските танка и хайку от западните им аналози, които се отличават със силно изразен имитативен характер.

Бих добавил следното: българските танка и хайку никога не са били подражателни. Или, казано по друг начин: още от самото начало те изразяват българския дух.

Това интервю наистина ме развесели. Написах и хайку:

Великата история
за българското хайку – авторът,
който преплува Дунав

Димитър Анакиев