На 10 август отбелязваме рождението на Панаит Истрати – писателят, който имаше смелостта да види „комунистическия рай“ отблизо и да го опише без страх, без украса и без компромис. В своя коментар по извадки от съветската преса Истрати показва живота на работниците в СССР през 20‑те години така, както е бил – чрез факти, документи и свидетелства, публикувани в официозите на режима. Текстът, преведен и подбран от Огнян Стамболиев, е не само исторически документ, но и напомняне за цената на идеологиите, когато човешкият живот е поставен под тях. В деня на неговата годишнина се връщаме към неговия глас – прям, честен и необичайно актуален.
ГОЛАТА РУСИЯ – статия на Панаит Истрати
Панаит Истрати
(10.08.1884 – 16.04.1935)
От съветската преса /не от западната!/ ще цитирам различни характерни данни и справки, за да очертая общата ситуация. Разбира се, можем да почерпим примери и от собствените си наблюдения, но за да избавим читателя и от най-малкото съмнение, ще предпочетем официално утвърдената документация, осъществена под прекия контрол на Секретариата на
болшевишката партия.
Във фабриката „Карл Маркс” /град Вязники,
Владимирска губерния/: „От 150 семейства тук нито едно не разполага с жилищна площ, фиксирана от нормата на Закона. Понякога две или дори три семейства от 8 или 9 души /!/ живеят в една стая.
Децата лягат, където сварят, навсякъде блъсканица, мръсотия, невероятна мизерия…” / в. „Правда”, 26 март 1925/. същият вестник сигнализира за остра жилищна криза на Урал: „Броят на работниците без дом в завод „Н.” вече надмина 1000! В района „П”., 2500, в „З”., 3000. Град Сормово има 32 000 жители. Повече от половината живеят при крайно лоши санитарни условия. /в. „Правда”, 3 април/.
В манифактурата в Московска губерния стаите в работническите общежития се обитават от 8-9 души, които спят на пода, поради липса на легла и място за тях. Без отопление и без вентилация. /в. „Правда”, 7 април/.
В град Иваново работническите казарми стаите са сравнително малки, но в почти всяка от тях живеят по две семейства…Дървеници и хлебарки навсякъде… Положението е плачевно. Няма течаща вода и канализация…” / „Правда”, 6 май/.
Същият вестник от същата дата за Кострома: „ Невероятна жилищна криза – няколко хиляди семейства живеят при
ужасяващи условия…” В текстилната индустрия в Москва повече от 74 000 работници се нуждаят от дом”. В Ленските златни мини: „Миньорите живеят в огромни, неотоплени бараки – семейства и неженени заедно. Има и малко отделни къщички, в които са настанени по две „щастливи” семейства. Няма дюшеци и спално бельо, лягат си с дрехите.
Вентилация няма, но има хлебарки и дървеници…” /
„Правда”, 27 май/. В завода „И”, Московска губерния: „що се отнася до жилищата, едва ли може да има нещо
по-лошо от общежитията. Ниски тавани, няма форточки /прозорчета за вентилация/, няма кухни, бани… дървени нарове, дървеници… слабо осветление…”/”Правда”, 5 юни/.
В завода „Октомврийска революция” в Луганск: „Жилищната криза достигна до невероятни размери. Някои семейства живеят в хамбари и складове или по две в една стая. Много работници-ергени нямат право и на това. Спят нощем на гарата.”/
„Правда”, 6 юни/. В Кадиевка край Донецк има 2400 стаи за 4200 работници със семействата им. Повечето от жилищата
тук са едностайни. Ужасно тясно! В стая живеят минимум 5-6 души. 400 от жилищата са напълно
негодни…”
Във фабриката „Красная роза ” в Москва семейства с пеленачета населяват подземния, по две в помещение.
На някои места мъжете спят в обща спалня и жените им ги посещават…” / „Правда”, 20 юни/.
Кратко описание на жилищата в Москва: по трима души спят на два легла-нарове, някои направо на пода, в коридорите, под креватите, под стълбите, а също и на двора, ако времето позволява. Вътрешните дворове на много от московските жилищни сгради са без осветление и нощем се ползват като тоалетни, превърнали са се в отходни ями!…/”Правда”, 24 юни/.
За работниците от завода „Проифинтерн” в Брянска губерния, които живеят в дървени бараки: „Семейство
от 8 души живее на площ от 5 квадратни аршина / аршинът е равен на 71 см./… Като резултат: много
болни от туберкулоза тук, близо 80 процента от работниците.” /”Правда”, 11 юни/.
В завода за стъкло „Стенка Разин” в Нижегородска губерния: „Трагично положение с жилищата. В работническото общежитие мръсотия, прах, дървеници. Много работници спят в гората, по сеновали и тавани”. / „Правда”, 26 юли/.
В град Г., Владимирска губерния: „Една част от работниците живеят в полуразрушените казарми, а други в помещения заедно с болни от тиф и венерически болести. Покривите текат през зимата, влажно, студено, мръсно. Това не са жилища, а кучешки колиби…”/ „Правда”, 26 август/.
Във фабрика № 3 в Иваново-Вознесенск: „Комисията установи липса на жилища и констатира извънредно лоша, опасна за здравето и живота хигиена. В малките къщички живеят по две или три семейства от 12- 15 души на обща площ от 7 до 9 квадратни аршина, поливана от които заемат печката и домакинските съдове. Работничка с три малки деца живее на площ от 3 кв аршина в бивш килер. Много работници живеят в конюшни, хамбари, подземия. Наскоро майка с три деца беше изхвърлена на улицата и сега е на гарата…”
/ „Правда”, 12 септември/.
*
Да, всичко това можем да прочетем само в едни московски вестник, при това в официоза „Правда” – за няколко месеца от 1925 година. Ако прегледаме петте централни вестника от столицата, както и стотиците издания от страната за тази година, ще останем поразени от огромния брой на тези текстове, които представят само факти.
И какво се промени оттогава? За повечето стана от лошо още по-лошо. Градското население се увеличава с всеки изминат ден, заради индустриализацията, а новото строителство е незначително, почти не се забелязва.
Ако прелистим няколко вестника от 1926 година, ще видим почти същата картина.
Официозът на профсъюзите „Труд” непрекъснато протоколира това бедствено положение:
„ На тютюневите ниви в Северен Кавказ в град Б. работниците спят направо на земята върху тънки постелки на работното си място.Тютюневият задръства дробовете им, води до болести. Нямат нито течаща вода, нито тоалетни. / 25 март 1926/.
В металургията средната жилищна площ за човек е 7 кв. аршина, но често пъти и 4. В работническите казарми се пада по едно легло на трима, тъй като работниците се трудят в три сменен режим. В неработните двата от „тройката” спят на пода и се редуват. За новоназначените вече няма места и част от тях нощуват по гарите или направо до доменните пещи в цеховете…/ 14 април/.
В Москва сезонните работници нямат право на стаи в общежитията и спят по 10-15 на пода в сутерена, тясно притиснати един до друг. Но по-голямата част нощуват по гарите или в парковете и по улиците /20 април/.
В Урал миньорите спят на нарове в казармите, в които няма нито бани, нито тоалетни. Мнозина живеят на километри от работата си, докъдето вървят всеки ден пешком, защото фабриките и заводите не им осигуряват транспорт, а и няма обществен.
За заетите в тежката металургическа промишленост на човек се полагат 3,5 кв м в провинцията, а в столицата само 2,2 кв. м.
В текстилната индустрия близо 282 000 души работят при непоносими условия.
В железопътния транспорт се спи в товарните вагони и цистерните…/ 15 юни/.
Работниците от тухларския завод на Врабчовите планини в Москва спят на дървени нарове без дюшеци /23 юни/.
Във фабриката „Авангард на комунизма” в Москва има стаи за 14 човека, разделени на два етажа като малки каюти в подводница за отделните семейства / 23 юни/.
Работниците от манифактурата Л. са настанени в бившата казарма на име „Франция”. Там за 254 души са осигурени цели 40 стаи. Шейсет от живеещите са напуснали това „общежитие”, за да освободят малко място и спят в околните села, в колиби и мазета сред влага и паразити. Нощем стаите биват дотолкова натъпкани със спящи хора по легла, нарове и по пода, че ако човек реши да стане и да излезе за малко навън, дори заради естествената си нужда, ще трябва да гази по десетки спящи тела / 24 юни/.
Писателката Мариета Шагинян описва живота на работниците от град Тифлис /Тбилиси/ във в. „Зарята на Изтока”:
„В мангановите рудници край Чиатурск работят повече от 2000 души. Няма нито къщи, нито общежитие за тях, а само палатки – за през зимата и през лятото. При това претъпкани до краен предел и потънали в прах от рудника. Наблизо няма нито вода, нито баня, нито тоалетна, няма лекар или дори фелдшер, при многото болести и инциденти. А кожата на работниците се разяжда от мангана, защото не им е осигурено защитно работно облекло /брой 1136, март 1926/.
В завода Т. на Урал за новите работници няма жилища, те спят на гарата с бездомните кучета, там нощуват и учениците от професионалните училища в града, за които няма общежитие. Децата спят направо до генераторите в завода / „Правда”, 20 ноември 1926/.
*
Тези факти събрах напосоки от пресата. Те са толкова много, че биха запълнили цяла книга.
Народният комисар /министър/ на здравеопазването Семашко писа в „Правда” 24 март 1926/, опирайки се на една анкета, че 33% от работниците в СССР нямат дори свое легло, а между 30 и 40% живеят шестима или повече в една стая. При тези условия здравето дори на младите е направо плачевно. Инспекция, извършена в 79 предприятия само в един от окръзите на Москва, показва, че от 1589 младежи 1217 са болни и в тези цифри „няма нищо изключително”, пише
„Труд”, съобщаващ въпросните данни. Те са типични. В град Ярославл повече от половината млади хора страдат от анемия или от туберкулоза. Само във фабрика „Красный перекоп” близо 600 работници-ученици са болни /Комсомольская правда”, 28 октомври 1927/.
*
Що се отнася до деморализацията, породена от тези ужасяващи материални условия, то лесно можем да си я представим.
Ето какво казва един от висшите чиновници от Кремъл Ярославски в „Красная газета” от 15 април 1927: „ Можем ли да определим като комунизъм, когато липсата на достатъчно жилищна площ принуждава родителите да удовлетворяват своите сексуални потребности пред децата си?”
Да, така е. но сексуалните потребности не са единствените, по които може да се съди за положението на нещата. Можем да си представим без особено усилие на въображението си мъките, на които са подложени живеещите по този начин – в общежития, казарми, тавани, мазета, колиби, сеновали, палатки или под открито небе.
Вестник „Труд”, който всеки ден получава писма с жалби по тази тема, посвети цяла страница на жилищната криза на 20 април 1927:
„Навсякъде картината е една и съща. Цели семейства наблъскани като сардели, мръсотия, студ, влага, паразити, гризачи – ужасяваща мизерия. В град Твер, работниците от фабрика „Пролетарка” живеят в стари полуизгнили дървени бараки, разделени на клетки, като във всяка клетка има по пет нара, пет сандъка и пет икони. В един такъв корпус живеят около 5000 души, част от тях в подземия, като има и много болни малки деца. Работниците ходят пешком до фабриката, защото няма нито ведомствен, нито градски транспорт. В текстилната фабрика Б, край Москва, работническото селище е пренаселено, повечето от децата боледуват постоянно”. / „Труд”, 22 май 1927/.
„В Московско-Нарвския район на Ленинград на един жител се полагат 2 кв. м. площ. 15 сгради са пред срутване, срочно трябва да се евакуират 650 души, но няма къде да бъдат настанени.” / „Красная газета”, 28
ноември/.
Анкета, назначена от Работническо- селската инспекция е проучила ситуацията в главните индустриални центрове на страната: Москва, Ленинград, Свердловск, Сталинград, Твер, Ярославл, Иваново- Вознесенск, Саратов, Владивосток, Харков, Орел, Вятка, Вологда и др/ и е установила, че броят на населението нараства непрекъснато, докато ново
жилищно строителство почти няма.” / „Труд”, 7 юли/.
На Осмия конгрес на профсъюзите през декември 1928 година мнозина от делегатите от страната повдигат тези болни въпроси – за жилищната криза, за здравеопазването, за транспорта, за хигиената, за безопасността на труда и т.н. Един от делегатите споделя, че спи в обща спалня в бивша казарма заедно с още 82 души. Това може да се нарече „шанс”, защото
имало работници от същия завод, които спели в стари вагони, в склад, а двама дори в… две кучешки колиби в двора на казармата!” / „Труд”, 18 декември 1928/.
Още няколко примера от следващата, 1929 година:
„ В Лениград започна жилищно строителство, но от остро нуждаещите се 45 250 работници, ще бъдат ощастливени едва 1245 от тях. Тоест, 40 000 ще останат без покрив! В Московския регион през м.г. са работили 120 000 временни- сезонни работници, а сега се очакват 180 000, като има нощни приюти едва за 2500 души! / „Комсомольская правда”, 2 април 1929./
Работниците, които строят канала „Даргом”, спят в мръсни прогнили бараки, пълни с паразити, дъждът тече през
покривитиу една тоалетна е 200 души. Баня няма. /„Труд”, 19 август/.
Новото строителство, доколкото го има, освен, че е крайно недостатъчно – просто капка в морето! – е много некачествено. Сградите, независимо дали са големи или малки, се строят без план, материалите са лоши, изпълнението – също. Веднага след завършването им трябва да се ремонтират. Много от тях са направо непригодни да приемат новите наематели. / в. „Правда”, 29 март 1928/.
„Населението на СССР ежегодно нараства с три милиона и половина, при това значително по-бързо в градовете, отколкото в селата. Развитието на промишлеността способства за увеличаването на броя на градските жители. Жилищната криза е с небивали размери, особено като се има предвид остарелия сграден фонд и недостатъчното ново строителство…” /„Известния”, 23 май 1928/.
Според един от висшите чиновници от Кремъл, Ларин, част от населението на Москва, като има предвид висшите функционери, чиновници- апаратчици и някои други привилегировани лица има право на 6 квадрата на жител, а за студентите нормата е 3 квадрата. За пролетариата обаче нормата е 2 квадрата и дори не се спазва. Всъщност, не се спазва и за студентите.
Това означава ли, че в Русия няма работници, които да живеят нормално, с елементарните удобства и хигиена? Разбира се, че има. Но те са толкова малко и служат за демонстрация пред туристите, пристигащи в ролята на „делегати” на разни конференции и конгреси или като „гости” и „приятели” на СССР.
Това показва, че в тази страна вече има слой от привилегировани работници, каквито има и в страните на Запад.
След картината на жилищните условия следва да видим и условията на труда. Не е трудно да си представим какво се случва в тези мизерни „жилища”, където хората се хранят, напиват, пушат, викат, ругаят, понякога се сбиват, където плаче дете, а мъжете шумно играят карти, пияница крещи или хърка, бълнува болен…
За алкохолизма ще говорим по-нататък. Ще споменем някои факти, свързани със защитата и безопасността на труда, медицинската помощ и някои други аспекти на живота там.
Отначало би трябвало да подчертаем, че на хартия в СССР съществуват прекрасни решения, резолюции и дори постановления и закони в полза на трудещите си. Когато ги прочете човек, не може да не извика от възторг: това е истински комунизъм!
Но се оказва, че на практика съвсем не е така. Дори напротив!
Има толкова много трудности и бюрокрация, че можеш да се отчаеш.
Ето и един конкретен пример. Работник, който се нуждае от протеза за липсващите му11 зъба, отива в Московския здравен отдел, за да получи исканата от него протеза с намаление /цените в тази област са доста солени!/, но му бива отказано. Защото, за да я получи трябвало да му липсват 12 зъба. Следователно се наложило да си извади един напълно здрав зъб, за да бъде одобрен от чиновниците в Московския здравен отдел.Такава била наредбата. / „Правда”, 30 юли 1929/.
Звучи като анекдот, нали?! Но и това е част от съветското ежедневие. Хората тук са принудени всеки ден да се борят за своите елементарни човешки права! Състоянието на здравната помощ е извънредно критично.
В град Г. се трудят 18 000 работници, но няма нито една поликлиника. Има пътуващ лекар, който се появява два пъти седмично. Той е специалист по всичко: вътрешни болести, кардиолог, оториноларинголог, хирург, уролог, дерматолог и т.н.
В кабинета няма дори умивалник и след манипулации с венерически болните, с неизмити ръце той преглежда гърла, очи на други болни. /”Правда”, 4 февруари 1926/.
Практиката е повсеместна, достатъчно е да се запознаеш с един факт, за да добиеш представа за състоянието на съветското здравеопазване в страната.
Само в 11% от мините в Донбас има превързочни пакети и аптечки за бърза помощ.Една болнично легло се полага на 38 болни. На много места няма носилки, дори бутилки с питейна вода и чаши. Няма вани, душове, кърпи, сапун.
Хората се къпят в реки, езера и блата, от които понякога пият вода, няма тоалетни, отходни канали и ями. Хигиената е в плачевно състояние почти в целия Донбас / „Труд”, 2 април 1926/.
Броят на нещастните случаи и трудовите злополуки в Харков расте заплашително с всяка изминала година, а мерки за
безопасност изобщо не се предвиждат / „Труд”, 13 април 1926 /.
В района на Донбаския минен басейн – от октомври 1926 до февруари 1927 – са били регистрирани 10767 трудови злополуки, като 61 от тях са с фатален край. Предната година инцидентите са били повече от 17 000. Работният ден на повечето места е над законните 8 часа и стига до 12 часа в денонощието. Като, това не се отразява на заплащането, което е мизерно в редица отрасли, при това свързани с тежък физически труд, при лоши условия, риск за здравето и живота.
Нещо повече: дори пострадалите по време на работа не получават навреме нужната медицинска помощ и застраховка. Ето два примера: работник от Киев с повредена дясна ръка, изгубва работата си и близо 7 месеца е принуден да ходи по различни инстанции, за да му бъдат отпуснати нещастните 10 рубли за цял месец, с които ще трябва да изхранва своите четири деца!
Друг работник от Кривой Рог с разтрошена ръка е чакал цели два месеца тя да бъде ампутирана! /„Правда”, 9 юни, 1926/.
Протоколи на пленума на Централния съвет на профсъюзите съобщават: „ Болните работници са принудени да чакат от 10 до 20 дни, за да бъдат прегледани от лекар. Медиците не достигат, няма достатъчно болници и поликлиники. А някои отговорни другари говорят за колосален напредък в съветското здравеопазване!”… Хвала им!
*
Дневната ставка или надницата на работника от Съветска Русия не може да се прецени лесно, въпреки цифрите, които ни представя статистиката. Наистина, достатъчно е да се знае как са облечени и нахранени работниците, къде живеят, за да добием приблизителна представа за стойността на дневната им надница.
Този, който разполага с „квартира” /жилищна площ/ с размерите на едно легло или ковчег в мръсна барака или стара казарма, при по-горе описаната обстановка и хигиена, напомняща ни за прозата на Достоевски, се облича и храни по същия начин. Често пъти съветският работник няма нищо повече от едни-два костюма, едно дървено куфарче и почти нищо друго. И ако му кажеш, че в западните страни повечето от работниците разполагат с малко собствено жилище за
себе си и за семейството си, имат мебели, а често и мотоциклет или малка кола, без да говорим за по-богатите и привилегировани работници /защото има и такива/, той ще ти се изсмее, ще каже, че е лъжа!
Защото и вестниците и радиото и пропагандистите го уверяват, че на Запад неговите братя живеят още по-зле от него /ако има нещо, което може да се определи като „по-зле”/.
Да, руският пролетарий разполага само със своите мишци, ако не е станал инвалид поради лошата охрана на труда. Така че работническата надница в СССР е „надница на мизерията”. Твърдението на властите, че била надминала дореволюционната, е пълна лъжа. Напротив, заплащането сега е по-ниско, а и стандартът е по-нисък.
На много места в страната /четем в официозите „Правда”, „Труд”, „ Известия”, „Комсомольская правда”/ дори и тези мизерни „ставки” не се изплащат навреме. На работници от завода за стъкло „Ленин” платили със стъкларски изделия, като им предложили сами да ги продават! От фабриката за ютии в Нижни Новгород, вместо месечната заплата платили с …ютии.
Обичайна практика е възнагражденията за труда да се бавят със седмици и дори с месеци. Учителите от Севастопол получили априлските си заплати през ноември, а музейните работници от Киев – майските заплати през септември. И това е обичайна практика.
Не само липсата на пари, но и лошата организация, хаосът, бюрокрацията, безхаберието на управляващите водят до тези ужасяващи аномалии, които струват скъпо на обикновените хора…
Панаит Истрати
подбор и преводот румънски: Огнян Стамболиев
