БУРИТЕ – поезия и живопис на Диана Фъртунова

ЛЯТНА БУРЯ

Като престъпник се промъква бурята –
на пръсти, подло удря в гръб,
с юмруци блъска, мачка, скубе бурени.
На всичко сякаш има зъб.

Извива с гняв ръцете на дърветата
и кости чупи със сатър,
от вятъра наточен. Със въжета
завързва облаците във яхър.

Те цвилят, а небето черно смръщено
премита прашния си двор.
В единия му ъгъл е захвърлено
пробито в дъното ведро.

И рукват в пъклена река талазите
преляли тънкия му ръб.
С вода и калища се пълнят пазвите
на улиците, потопени в скръб.

Със сетни сили срещу мрака слънцето
изправя огнена снага.
Под кротката му ласка златно-сърмена
навежда бурята глава.

ФАРЪТ НА ИТАКА

Насред бялата пустош край дюните
мига фарът с око на циклоп.
Да обесят водача на бурите,
вдига пристанът вехт ешафод.

Във опушена кръчма пристанищна
пие узо на вахта Нептун
и с вълните надига наздравица
със коктейли от пяна и шум.

А сирени примамват моряците,
изсушени от слънце и сол.
Мъртви риби превземат каяците,
свири вятърът химн в си бемол.

Няма златни залежи в моретата,
само пясък във дървен сандък
носят кораби. Плаче принцесата –
подигра й се морският вълк.

Със надежда да стигне Итака
всеки юнга е днес Одисей,
през Харибда преминал, не чака
свойта лира да дръпне Орфей.

Мига фарът и чака юнаци
да пристанат край него в зори –
във тризъбец с резбовани знаци
на тайфуните силата скрил.

ПРЕЖДА ОТ СПОМЕНИ

Аз съм плетката, дето подхващаше баба –
да ме учи как куките две да държа.
Аз съм ситната суха трохичка от хляба,
който месеше тя със вода от дъжда.

Аз съм оня отворен прозорец, през който
в стръкче жито надничаха свидни мечти
и ги жънех със сърп от копнеж на ръкойка,
трупах снопи от тях и ги сбъдвах почти.

Аз съм пъстрата риза със стара шевица,
избродирана нощем със тънки конци.
С нея вятъра в прашните бури обличам,
заличила издайни следи от молци.

Аз съм прежда от спомени. С минало сплитам
тежък шал – да ме топли, щом в мен захлади.
Аз съм време без край. И дори да не искам,
всяка бримка със бели коси заплатих.

КОСМИЧЕСКА МОЛИТВА

Премигват летните светулки,
сигнал изпращат с морзов код.
Тревите – струни на гъдулки,
настройват първия акорд.

Земята се превръща в сцена,
започва нощният концерт.
Във бални рокли пременени,
звездите гледат без билет.

Небето плахо проговаря
на глаголически език.
Във тъмнината вдига врява
разбуден от шума кеклик.

А после нависоко литва,
скучаещ облак се разсмя.
Притихва космосът в молитва,
че храм е нашата Земя.

текст и картини:

Диана Фъртунова