ЧЕРЕШОВИТЕ ВОДИ НА БЪЛГАРСКАТА ТАНКА – Мария Димитрова – отличие за цялостно представяне

Две танки:

*
Гръм от копита.
Дим, два рòга блестящи.
Плащ стъпкан – залез.
Влакът бик пори нощта.
Спи градът – тореадор.

*
Пресътворена
в горско езеро лунно,
плува елата.
Греда или сламка?
Не – сянка.

ЛЮБОВНА МАГИЯ, танка проза:

Алено утро.
Жълтофенерна вечер.
Нощ тъмнопера.
На снежния, стар стобор –
черен петел. Треперя…

Нощта прилича на празен лист от спирална тетрадка. Откъсва се бавно, неохотно и сипе хартиен сняг. Така се отделям от устните ти, когато ме целуваш. Всяка нощ.

Стъклата на очилата ти са запрашени – не те е грижа за света отвъд. Не ме дразнят, въпреки че съм чистофайница – при всяка целувка ги сваляш, сякаш отдръпваш стъклена завеса.

Виждам зеленото на очите ти. Прозрачна бутилка, в която разчитам тънкия пергамент на посланията си. Твоите?

Стъклото на прозореца е зацапано с лунна светлина. Не ти е нужна, за да ме видиш.
Спяща съм още. Животът ми е сън, а сънят е илюзия. Откъсвам се от него като от лепкава пита мед. Изплувам в стаята, в която те няма.

Нощна лампа, книги на бюрото и тъмните очертания на Джомолунгмата на гардероба. Все още всичко е плоско и нереално, с едно доминиращо чувство – страх. Все още спя. Неподвижна съм.
Ставам с усилие. Нощна лампа, книги, Джомолунгма… Все още съм спяща. И неподвижна.

Докато сънувам, се досещам, че спя и сънувам. Това е важно, за да успееш да се събудиш. Битката ми с илюзията завършва винаги с осъзнаване, че всичко е само един сън. Поредният. Би трябвало да съм се научила да ги различавам!

Накрая все пак се изтръгвам от лепкавия омагьосан кръг. В душата ми нахлува вихрушка от усещания – страх, радост, жажда, преситеност, студ, нежност, леност…

Живот, в който не живея, но все пак – истински. Със спомена за теб.

В някои езици мечта и сън се описват с една дума.

Сърцето ми е полярен омагьосан кръг, който не иска да бъде разбит на незначителни късчета хартиен сняг.

Изтръгвам се неохотно от капана на устните ти.

Щрак!

Стъпки отлитат.
Маска в снега, черни пера.
Как те обичах,
нежни лисугере мой,
с пееща птича душа!

МЪЛЧАТ СИ, ЗЛАТНИ, ренсаку

*
Мълчат си, златни,
рибите на дъното
на язовира
до църква потопена.
Не те ли чуват – ням си…

*
Камбана бие.
Сърцето ми тревожно
отмерва време.
Дин-дон, дин-дон! Дин-дон-дон!
Мост между път и дом.

*
Нощният паваж
провлачва тежки стъпки.
Звънар съм с бял бастун.
Великден. Все в кръг вървя –
стрелка на сляп часовник.

Мария Димитрова