НЕСПОДЕЛЕНИТЕ СПОДЕЛЕНОСТИ – разказ на Илияна Кръстева
Приказка за възрастни
На проф. д.н. Венелин Терзиев
Знаех, че нетърпеливите лъчи на слънчевата заря са се насочили към отворената площадка на кулата „Гуру гу лялалат“, заедно с непростимо охранения оранжев котарак Пилигрим, който се опитваше да заточи ноктите си по титаниевото ѝ покритие. Той винаги предизвикваше нафукания келнер да се появява изпод отварящата се розетка на пода, но никога не беше обслужван, въпреки че предварително така разтягаше долната си челюст, все едно не се прозява, а се готви да погълне и него, и всичко наоколо.
Като се приведе леко към разчорлените ми червени коси, сякаш търсеше в тях отговор на привидно спонтанните си въпроси, учителят Вевелинос съсредоточено провлачи с леко натъртване на гласните:
– Синклитикия, уважаема…
Нещо отчетливо цопна във водата, която ограждаше крепостната стена, и отблясъците му очертаха потъващия под мостика, на който се намирахме, комбанайзер. На него бях модулирала програмата за Ротационната конференция на клъстерите от петото измерение по повод заплахата от мега концентрация в информационния спектър. Мастер Вевелинос трябваше да синхронизира нивата на споделеното знание с водачите на мащабните проекционни потоци.
Видях как исполинската му фигура започна да ситуира светлина в лилавата гама. Само с едно движение на тялото той освободи плазмения бот и обгърна потъващата джаджа. Проблемът беше решен и помощникът ми изплува на повърхността.
Камертона, който винаги носех като огърлица, вибрираше при промяната на настроението около учителя и подреждаше хармонични ладове за връзка помежду ни. Днес сигналът за съответстващо взаимодействие беше минорен. Затова непринудено и без излишни предисловия и словесни интонационни спадове, малко тъжно казах:
– Е, какво толкова. Избягахме от корсарите на Принцовите острови. Можем да се поздравим с оцеляването си. Предполагам, че не ми се сърдите, че похабихте квантите си, за да извадите от това блато нещо толкова ценно за нас.
Пронизващо ироничният поглед в аквамаринените очи на Великана ме подканиха да продължа. Но аз нарочно замълчах. Знаех какво ще каже:
– Нямаме време! Имаме работа да вършим!
Но вместо това рече:
– Червенокоске, искам да се поразходим в подземния дворец, за да ти разкажа за несподелените споделености.
*
Предстоеше ми да усвоя още един урок.
Като преминахме по клавишите на подвижния мост се спуснахме във водолайзера на подземния дворец. В него се съхраняваше голямо количество споделени данни на всички научни нива, в случай на информационна суша или обсада. Огромните деветметрови колони, чийто брой беше равен на дните в годината, бяха съвършени копия на уникални цъфтящи дървета, които вече не съществуваха. Те бяха хранилища на информация, която обменяха и помежду си чрез разположените между тях мега мощни трансцедентални глави на различни митични същества.
Целият подземен дворцов комплекс беше потопен в приличаща на вода субстанция с интензивно розов цвят, която днес ухаеше на Dombeya tropical hidrangea и по повърхността ѝ реминисцентно просветваха перките на нежни създания, плуващи между колоните, като издаваха звук, наподобяващ ромон на вода.
худ. Илияна Кръстева
Когато доближихме „Дървото на сълзите“, програмирано да изпълнява желания, поставихме дланите си върху него и то се завъртя на 360 градуса. Разбрахме, че всеки от нас има несподелени мечти, които иска да разкрие или сподели с другия.
*
Беше невероятно, че можах да проумея – без дори да сме си говорили за това – че едно от най-важните неща е, да се научим да споделяме.
– Хубаво е, че сподели с мен този миг. – каза Учителят.
Но споделянето може да се случи само ако имаш търпение. – отговорих аз.
Скоро Мастера трябваше да се появи като основен планетарен докладчик с мисия за разкриване на потенциала на хората в Петото измерение.
Бях задала послание до клъстерите за подреждане на участниците в конференцията според нивото на просветеност, т.е според излъчването на любов и съзидателна енергия за преодоляване на границите на човешкото мислене и пределите на собствената човешка личност и за включване във вселенския поток за обмен на информация.
Второто послание беше свързано с това дали са отправяни мисли към Божествения източник като ръководство за действие и какви дарове във връзка с това са получавани. Разпределена и достъпна ли е получената информация.
Третото послание, което трябваше да отправя, беше свързано с отчитане на нивото на хармония и липсата на илюзии и напрежение в мислите на конфериращите. Това означаваше почистване на трафика от незавършени трансформационни емисии на хората от клъстерите, свързани с готовността за споделяне на знания. Задържането на трафика в няколко точки създаваше риск и невъзможност за квантов скок при прилагането им. Задачата ми беше да премахна рамкираното знание и несъответствията, които зееха като пробойни, и да хармонизирам потока.
*
Оказа се, че присъстващите последователи на Учителя се обединиха около идеята за това, че:
– Вътре в нас съществуват неща, които никой не може да ни отнеме, защото те са нашата истинска същност.
Същността ни се проявява само в един миг. Затова трябва да живеем като усещаме всеки миг, защото всеки миг е и вечност.
Споделеното знание трябва да приемем като Дар на Божествената любов. Както Любовта, така и Знанието не могат да живеят сами за себе си.
Любовта и Знанието не могат да бъдат преживени за сметка на другите. Те винаги са много лични и едновременно с това имат нужда да се споделят, иначе умират.
Любовта и Знанието са носители на съвършената хармония ,която не е извън нас и не бива да я търсим там.
Каквото е вън, това трябва да е и вътре. Това е споделената несподеленост!
Формулата C43H66N12O12S2 е послание във Вселената .
СПОДЕЛЯЙТЕ!
Илияна Кръстева
БЛАГОДАРЯ НА ИЛИЯНА КРЪСТЕВА!
С мъничко прииждаща светлина започва всеки един човешки живот и тя е толкова непозната, че заслепява мътните току що проглеждащи очички. Търсещи ръчички и телце, което иска да усети топлината на телата на своите родители и да потъне в своя недокоснат свят. Какво вълнение идва в човешката ни душа, която се е смирила като никой друг път, за да стори път на новия живот.
Всяко пробуждане на този нов живот ни кара да стоим изправени и дори в някакъв просънен екстаз да сме в готовност да му се притечем на помощ, да го усетим и да го оставим да бъде част от нас самите.
Безсънните нощи ще се трупат в своя безспир, сънливата ни разрошена външност ще издава непрестанната умора, която не ни кара да бъдем лениво изморени. Всичко това ще остави картини, заемащи особено място в настървеното от очакване съзнание, и ще ги прибира в своята кутия на новото рождение.
Никой не може да предскаже идващите тъмни облаци, градоносните урагани, придошлите като пролетен ветрец пясъчни бури, стихиите от щастие и мимолетно споходилата ни радост. Всичко ще се трупа ден подир ден, ще се събужда новото очакване на идващото утро и отново ще заспива в ненадейната тъмнина.
За да се превърне в част от смисленото преживяване на живота ни, който се е родил в своята човешка необходимост да съществуваме и занапред.
Сега ръцете ни вече не са толкова гладки както преди, очите ни не са толкова безметежно реещи се, като в едно минало очакване, сърцето ни преглъща поредната отвара на отминалия ден и ние сме някак безчувствено щастливи, защото сме имали необикновената възможност да посрещаме и изпращаме деня, да отмерваме умиращите ни неведнъж души от поредното наскърбително препятствие и все пак – да продължим да вървим към следващото ни неизвестно очакване.
Какво вълшебство е това съзерцание в пространството и времето, което ни е донесло толкова добри мечти.
Всичко това се опитахме да съберем в мисли, които преминават във времето, и намират своите пространства – оцелели, за да останат събрани в нашите сегашни спомени.
Ще продължим да търсим своите мечти, за да ги събираме в нови и нови спомени, които да намерят място в оставащата мъдрост на новия живот.
ОПИТ ЗА ОСВОБОЖДАВАНЕ ОТ БЪРНАУТ ЕФЕКТ
Там, където конкретиката губи формата си, като разлято горещо кафе върху белия лист на очакваното, изплуват триизмерни образи и силуети в гръб и лица в анфас. Привиденията се нареждат като бостански плашила,приведени над сенките си и прескачат локвата, оставена от капките на утринната течност. Усмихват се като тикви на плет, когато биват опръскани още веднъж до уши от минаващия, през ухаещия и пълен с канелелени изпарения гьол, селянин с колело. Разлятото ритуално кафе и нанесената върху платното бяла структурна паста, оставят размазани пространства и времеви забежки, които скоро ще бъдат подредени в онези същите образи, изплували по-рано, но този път тонирани в пейзажната нереалност на чувствата.
Като изпива с наслаждение последната дълга глътка от порцелановата чаша, художникът я обръща изведнъж върху бялата салфетка- за всеки случай. Очаква да съзре върху това импровизирано платно образи, които да му подскажат крайпътни знаци за осмисляне на оставащия ден. Малкият човек зад високия стол на бара вижда, че отпечатъците, оставени от изпързалялата се утайка върху конкретиката на меката материя,която е попила последната песен на тъмната течност, губи всякаква форма и всички намеци за случайно щастие.
Като измива старателно чашата той я оставя самотна и бяла до следващата сутрин. Провалилият се талант се превръща в птица и излита през терасата.