В днешното издание на „Черешовите води на българската танка“ представяме Ивет Атанасова – млад автор, който участва в проекта с танка проза. Това е хибриден жанр, познат в японската литература като естествено разширение на танката: кратка проза, която носи същата емоционална плътност, същата образност и същата вътрешна музика като класическата форма. В Япония танката е висшият поетичен жанр – уважаван повече от хайку, защото е по-личен, по-емоционален, по-дълбок. Танка проза съществува като мост: тя позволява на автора да разкаже история, да изгради атмосфера, да разтвори емоцията в по-широко пространство, но да запази концентрираната лиричност на танката. „Къща на ужасите“ е текст, който прави точно това. Ивет Атанасова създава мрачен, почти телесен образ на дом, пропит от трупове на мечти – пространство, в което спомените миришат, стените кървят, а фолиото отразява разяждащата истина. Това е проза, която диша като поезия: с ритъм, с образи, с метафори, с болка.
ЧЕРЕШОВИТЕ ВОДИ НА БЪЛГАРСКАТА ТАНКА:
ИВЕТ АТАНАСОВА
РАЗДЕЛ “ТАНКА ПРОЗА”
КЪЩА НА УЖАСИТЕ
Имам чувството, че ще умра тук. Вече не е просто предчувствие, а непоносимата за игнориране смрад на разлагаща се плът – отвратителен спомен за нещо, което е било живо твърде отдавна. Оказва се, че най-трудно се заличават следите точно от тези трупове: труповете на мечтите. Нито белината, нито продължителното, яростно търкане могат да ги накарат да изчезнат. Флуидите от тези някога щастливи и обнадеждаващи копнежи са се пропили навсякъде: в старите снимки, в постерите по стените и под некадърно изрязаните вестници, залепени върху тапетите.
Явно собственикът на този дом се е опитал да ги заличи, но на мястото на изсветлелите спомени са се оголили бледожълти стени. Те блестят като сурова човешка плът – без кожа, разкриваща мускулите и жилите, които някога са давали сила и издръжливост. Уви, те отдавна са атрофирали. Казват, че сърцето е най-силният мускул, но и то вече се е предало.
В отчаян опит да зашие тези уязвими места на своята душевност и на своя дом, собственикът е залепил две парчета алуминиево фолио. Вместо превръзка обаче, те са се превърнали в огледала. В тях той може единствено да наблюдава собственото си отражение и да гледа как месото му започва да се оголва и разяжда, докато той, парадоксално, е още жив.
Понякога вятърът, промъкнал се през цепнатините, леко поразлюлява това фолио. Металният му звук изтръгва собственика от транса, връщайки го за секунда в реалността. Но после всичко затихва. Фолиото замлъква и цикълът се повтаря отново.
Уморен нявга,
собственикът ще заспи,
и труп ще стане,
като мечтите си –
знак на миналите дни.
Ивет Петрова Атанасова
18 години (12 клас, гр. Силистра)
