В днешната публикация представяме рецензията на Димитър Анакиев за стихосбирката „Хералдика на чувствата“ от Александър Алексиев – текст, който съчетава аналитичност, лична поетична философия и изключителна чувствителност към словото. Анакиев чете Алексиев не просто като критик, а като поет, който разпознава в другия онова естествено състояние на писането, което не се учи, а се живее. Рецензията проследява концепцията на книгата – идеята за емоциите като първичен хаос, предхождащ ума, и превръща това наблюдение в ключ към цялата поетика на Алексиев. Анакиев откроява зрелостта на стихосбирката, нейната вътрешна митология, разнообразието от теми и непринудената рима, която прави стиховете едновременно естествени и силни. В края на текста той включва три стихотворения, които едновременно илюстрират казаното и отварят прозорец за читателя към емоционалния свят на автора, в който живее любовта към живота, който е търсене на свобода и светлини в мрака – тези текстове откроихме като отделна публикация “Хералдика на чувствата – Александър Алексиев” .
ПОЕТИЧНАТА МИТОЛОГИЯ НА АЛЕКСАНДЪР АЛЕКСИЕВ – рецензия на Димитър Анакиев
(Няколко думи за стихосбирката “Хералдика на чувствата”, София, 2023 г. на Александър Алексиев)
Когато, като млад човек правех първите си стъпки в поезията, казвах: „Аз съм поет, точно както жената е жена“. Вероятно с това съм искал да кажа, че да бъда поет е естествено състояние за мен.
Наскоро попаднах на стихосбирка на поет, за когото писането на поезия също е естествено състояние. Това не се случва толкова често, колкото обикновено се смята, и именно това ме подтиква да напиша следните редове.
„Хералдика на чувствата“ е сборник, включващ подбор от 100 стихотворения, писани от автора в продължение на тридесет години. В предговора той разказва как два предишни опита за публикуване на поезията му са се провалили. Тази липса на спонтанен поетичен живот е компенсирана от мащабна, зряла сбирка, в която липсват слаби места. Бих искал обаче да започна със заглавието, което сякаш възвестява сътворението на света.
Той очертава концепция, според която умът въвежда ред в емоциите, но същевременно с това долавяме и нещо друго: че емоциите предхождат ума – първо са емоциите, а след това – умът. Тази идея – че емоциите са по-стари от ума – полага основите на поетичен сблъсък с религията, която твърди обратното; Библията гласи: „В началото беше Словото“ (т.е. идеята, понятието, умът).
Ето какво казва по този въпрос римският поет Овидий:
“Преди да се появят моретата и земите, преди небето да загърне всичко, целият лик на природата бе безлик – онова, което хората наричат хаос.”
Овидий, Метаморфози
Да, поезията се ражда от хаоса на емоциите, от горещата магма на сърцето, и е интересно, че този вид космогония се потвърждава и от съвременната наука.
По същия начин Александър Алексиев (1977) е издигнал емоциите на пиедестал още в самото заглавие – предлага на читателя своя лична митология.
Стихотворенията са изключително разнообразни – от кратки до по-дълги и обхващащи широк кръг от теми – но в основата на всички тях стоят чистата емоция, естественият език и непринудената рима. „Хералдика на чувствата“ на Александър Алексиев е едновременно поетичен храм и празник на поезията; горещо я препоръчвам на читателите. В този кратък обзор мога да откроя три стихотворения:
Пожелавам на автора още много издадени стихосбирки и широка читателска аудитория.
с. Грознатовци, 14.07.2026
Димитър Анакиев
