ЧЕРЕШОВИТЕ ВОДИ НА БЪЛГАРСКАТА ТАНКА:

АННА ДИМИТРОВА – отличие за цялостно представяне

ТАНКА

Понякога се случва
при среща с непознат
да светнат всички лампички
в храма на душата ми.
Прилича на небесен пратеник.       

Всяка утрин
птици изписват
сънищата си върху небето.
Всяка сутрин уча птича азбука,
разчитам тайнописа.

ЦИГУЛАРЯТ, ТАНКА ПРОЗА

Ранна утрин. Безлюдна алея. Само на една пейка стои странен човек  с блуждаещ поглед  и треперещи ръце. Самотникът извади оръфан черен калъф от скъсания чувал. Сложи го на коленете си и с разтреперени пръсти вдигна капака.

Вътре лежеше малка детска цигулка. Погали я. Тялото и беше запазило формите на млада девица въпреки изпръхналата и напукана кожа. Две скъсани струни заблестяха на изгряващото слънце. До хълбока на девицата като строен левент опираше гръб лъкът. Човекът с вълнение извади цигулката, изправи се, повдигна глава и подпря девицата на брадичката си. Очите му заблестяха. Размърда пръсти. Изтегли лъка и замижа. Потъна в царството на музиката.

Стоях и го наблюдавах. Свири без звук, без да се оглежда, потънал в блаженство. Не се стърпях. Изръкоплясках.

Цигуларят отвори очи, прегърна цигулката до сърцето си и се поклони.

Миналото се събуди.
Концертна зала в парка.
В тихата утрин
аплодисменти.
Възродено щастие

РЕНСАКУ  ПРЕРАЖДАНЕ

Сутрин спирам
пред таблото с некролози.
Поздравяват ме бели ангели
с черни криле.
Чета Небесната книга.

Животът ми към залеза се стича
и в залезите всеки ден се къпя.
Очите ми все изгревите търсят.
Дали на изток някога
душата ми не се е преродила?

През окото на иглата гледам.
Промушвам мисълта.
Опитвам се да избродирам с думи
незримото прераждане
в спиралата на вечността.

Анна Димитрова