ДА УКРОТИШ СНЕГА – стихотворения на Мария Димитрова
ДА УКРОТИШ СНЕГА Е ЛЕСНО
/огледално стихотворение/
Снегът, небрежно стелещ преспи,
струящ от купол хладно ням,
напуснал храма поднебесен,
като присъда идва сам.
Ще бъдем ли, за Бога, грешни,
ако поискаме в мечти
крилете си в студа да срещнем,
щом снежен ангел излети?
Топят се тъмните ни маски,
вилнее бурята навън.
Снегът над нас е тих и ласкав,
понеже е валял насън.
НА ДРУГИЯ КРАЙ НА МОРЕТО
По златния рид на небето
пробягна солена вълнá.
Припламна просторът и ето –
ни вятър, ни лятна луна.
Ни облаци в пухкава прежда,
ни вакли овчари в пера.
В морето лика си оглежда
красавица ясна – зора.
Прибоят мърмори свадливо,
към плажа се хвърля, бучи.
Навътре се спуска лениво
зарган със сребристи очи.
Край него куп рибки в кохорта –
и плячка, и жив ореол.
А слънцето в алени шорти
и тениска, бяла от сол,
оттласква краката си боси
от пенест трамплин – и лети…
Със сърп изтънял, чипоноса,
сред ято чираци – звезди,
на дъно с бомбарди от восък,
луната зарган свят реди.
ИМА НЯКЪДЕ ЗИМА
Тънко и зимно се смее звънче.
Слънцето димно виси на конче.
Лед по реката, следа от шейна.
Блясък и ромон. И миг тишина.
Ала внезапно подухна ветрец,
скъса се тънкият слънчев конец.
Ярката топка се гмурна в мъгла,
скри се, а сводът поаленя.
Горе надраска знак с птичи пера,
точка постави на тази игра,
с грак се прозя, потъмня уморен.
Беше тук, няма го зимният ден.
ИЛЮЗИЯ
Златни искри – в очите ти.
Глухо напява прибой.
Пак обещава покой
хладният смях на вълните.
Снежни стрели – в очите ти.
Глухо напява прибой.
Мургаво, силно е рамото.
Колко красива измама –
тези целувки, хищнико мой!
Глухо ридае прибой.
Пак обещава покой,
галещ, гласът ти, опора.
Там, сред тълпите от хора,
сред лабиринти безброй,
все не намира покой.
Хладният смях на вълните
ръси над мен воден прах.
В мрака се люпи страх.
Утрото пада разбито
в хладната паст на вълните.
Снежни стрели – в очите ти.
В погледа – пусто море.
Бяха мираж тези две
ярки и страстни, стремителни
златни искри – в очите ти.
Мария Димитрова
