ДАЛИ РОКЕНДРОЛЪТ УМРЯ? – есе на Валентина Григорова
Дали най-после рокендролът умря?
Заедно с последния луд маняк на моето ужасно дрънкане на китарата, с вечното подкокоросване, “хайде, изкарай някоя от нашите, че да ни разтанцуваш, както когато бяхме луди и млади!”.
Сънувах тия дни много несвързан филм, точно с този последен Джедай.
И се чудех, от къде на къде се яви в сънищата ми, и ми каза нещо… Но какво ли ми каза?
Не помня! Последно искаше да му нарисувам пиратско знаме с кокали, за да го окачи, напук на всички, които забравиха и музиката, и сърцата си.
Нейде далече, в сините утрини на Силистра, с касетофона, който до последен дъх пееше с Елвис, … Някъде из опустелите улици на моето детство, из спомените ми, когато бяхме толкова смели хлапета, и аз се учех да пия водка, коняк, и всичките деветдесетарски ментета на прехода.
Когато морето ми беше до колене и с татко и сестра ми танцувахме като в някой филм, най-съвършения рокендрол на света.
*
Толкова много векове се натрупаха оттогава!
И кой от нас помни дивата музика и изпотените погледи на звездите, които танцуваха с нас? Мириса на сено, кончето което чакаше татко, като вярно куче, а ние бяхме толкова смели и дръзки! Толкова смели! И много красиви! И бунехме навсякъде по пътя си обикновените хорица, които толкова стреснати от тази неземна хубост, се чудеха какво ли да сторят с кипналата си кръв. И много се дразнеха! Много!
Само Владо кръчмаря знаеше! Знаеше, че не сме от този свят, и се стараеше да пуска още музика. Когато не му достигаха касетки, аз влачех нови записи, и слушахме ли, слушахме … Никога не забрави рождения ден на татко. И след златната ера на техните приключения, и след купищата изпити години, той не забрави най-добрия си приятел.
Ние така и не разбрахме кога е неговият рожден ден.
*
Мама преди малко ми каза, че един инфаркт, поредният, го изпратил право в прегръдките на Господ, преди няколко дни. И не можа да ми разкаже за приключенията им с татко, не можах да нарисувам пиратското знаме… Отишъл си е тихо, сякаш последната касетка е забрала на копчето, и музиката завинаги е спряла.
Явно, затова се е появил в съня ми… може би, за да се прости… И с неизбежната си усмивка да ме светне, че рокендролът няма как да се гътне, докато аз съм жива. Докато помня как да разстройвам китарата с моите все по-плахи опити да я разтанцувам. Пуснах му Елвис, със пожеланието да се намерят там горе, и да си направят най-щурото джамбуре.
Единственото, което ще му липсва от тук, предполагам, ще е една хубава чаша водка, и ние… И той на нас ще липсва. Като детска хартиена лодка в дъжда, от която са останали само букви… и някъде, там по пътя сподавена стара италианска песен, омотала се в коренищата по брега на Стария Дунав…
Валентина Григорова
