ДЕНЯТ НА БУДИТЕЛИТЕ С ЛИТЕРАТУРЕН КЛУБ „ЗОРА“

АДРИАН ВАСИЛЕВ

КНИГА НА ВРЕМЕТО

В музея „Първо румънско училище“ в Брашов
е изложена дървената печатна преса,
за която се знае, че е „майка“ на Рибния буквар.
В музея ми говори тишината
и паметта на късчето дърво,
в което, между кръговете скрито,
мълчи неканонично Рождество.
Изтлява печатарското мастило –
магесник тайни хиляди събрал,
а червеят на времето безсилен
пред портите на времето е спрял
в крайъгълният камък на Завета –
за новото начало – нов обет –
на Ботев и на Вазов тук душите
навярно се отбиват за съвет…
Без гръм, без кръв на ново време хлябът
засища с букви български чеда,
които на байрака с тях ще пишат
две страшни думи: „Смърт“ и „Свобода“…

ВЕСЕЛКА КЮКОВА

ОБЕЩАНИЕ

Такава познаваш ли ме, Татко?
Каквато се събудих тази сутрин –
с отломки по брега от океана,
на моите вълнения, вина,
с луд вятър, вплел се в рошавите мисли,
но с изгрев от надежда
и врабче
във тясното прозорче на душата ми.
Едва ли ме познаваш,
но си знаел, че ще се случи,
че такава мога и да стана.
Благодаря Ти, че не смръщи вежди
от локвите с размитите бои,
не ми окърши кривите пера,
а ме погали с падащо листо
и продължи да ме обичаш…
Такава.
Обичай ме
и аз ще бъда
каквато искаш.
Ще бъда.

ДОРА ЯНЕВА-МЕДНИКАРОВА

ПРЕДУТРО НА ЕНЬОВДЕН (1)

На Арво Валтон (2)

1 jaanipäev (ест.) – Ден на лятното слънцестоене, национален празник на северните народи, у нас Еньовден. Според народното поверие на Севера, Залезът и Утрото се застигат на Еньовден. У нас се счита, че билките, набрани призори на Еньовден, са най-лековити. – Б. а.

2 Арво Валтон (1936) – естонски писател класик, белетрист, поет, общественик, носител на престижни награди за литературно творчество и народополезна дейност. – Б. а.

Вълните гальовно плискат
в нозете на крайбрежните скали.
Солени сълзи стичат се
по каменната гръд – потънал в мисли,
брегът
изпраща с поглед два лебеда,
по гладката повърхност на морето
на дълъг път след залеза поели.
Навярно
влюбени в безкрайността загадъчна,
сега тържествено те плуват
към хоризонта, заискрил в алено.
Припряно, зад облака сребрист,
луната
пътека бляскава
след птиците ревниво спуска…
Но вече няма ги, погълна ги безкраят…
За мигновение докосват устни
Зората пламнала
и Залезът – притихнал в себе си.
Денят – с десница груба,
разделя ги – поне не е завинаги.
Запраща ги безмилостно
в космическите дълбини
на дългото очакване – до следващото лято,
за нова среща
в утрото на Еньовден!

ЗДРАВКА ХРИСТОВА

УЛИЧНИЯТ ХУДОЖНИК
/Скица от Париж/

Студент… Творец… Драскач… И после – докер…
Накрая – аут! Днес – почти клошар,
в краката на контета и кокотки,
отсякъл къс намръщен тротоар.
Прахът го дави. Слънцето свирепо
плющи с бич по превития му гръб.
Подхвърлени с ехиден смях монетки
го заклеймяват връз позорен стълб.
А той рисува… с фантастични багри
друг свят – по-мъдър, светъл, прероден.
Той – с четка и душа на Леонардо,
но разпнат в битието на Клопен. (1)
„Мечти!“ – с жест филистерски прагматичен
дъждът ще ги изтрие тази нощ.
А той – с огризките си от боички
създава нови. С дързост на Гаврош.
Ще зъзне гладен в жалката мансарда,
но в бъдното ще броди вдъхновен
насън. За нас да вземе огън-вяра
във чудото на утрешния ден!

1 Клопен – вж. В. Юго „Парижката Света Богородица“ – дрипльо.

Награда от литературен фестивал „Доброглед“, гр. Димово

НАДЕЖДА РАДЕВА

ЕСЕНЕН СОНЕТ

Бих искала да пиша за ноември,
за есенния смисъл на нещата,
когато времето е толкова неверно,
че грее слънце, дъжд вали и брули вятър…

Измамно време. Есента ревнува:
ноември още помни… Помни лятото!

От пориви изригнал вред бушува,
огньове пали, чужд е на сланата.

Ноември е различен тази есен.
И мен променя – зимата не искам.
Сърцето ми остана при септември –
притихнал стих на топлия му пристан…

НИНА ТОНЧЕВА

ЕСЕН В ПАРКА

Във тиха паркова алея
разхожда се жена сама.
Душата ѝ тревожи се, копнее,
но благодарна е на есента.
Природата дарява щедро
със полъх и с шепот
есенна любов.
Душата възхитена стихва,
с поклон приема
този благослов.
И щастие обгръща таз жена
от чудната магичност.

НИНА РОСНА

(Николина Тодорова)

БАЩА МИ

Мой селянин,
с копралята
след дървеното рало!
Мой селянин,
с ръкойките на мама
с кръшни снопи!
С мотиката прелиствал
една огромна книга
и с почерка си едър
изписал своя път
под свод от чучулиги.
С пръстите обгръщал
всяко стръкче,
тъй както майка свива пелени.
Да пием
гроздовия сок
пенлив!
За селския ти светъл труд –
Наздраве!

РАЙНА ПРЕСЛАВСКА

НИАГАРА

Животът мой е лодка – стремителна и лека,
пътува на времето през бурните талази,
примамвана от пистата на слънчева пътека
подхвърлят я въртопи в рискови оврази.
Спасителни весла – духът ми ведър и душата,
двигател верен е сърцето с ритъм точен,
сърна след изстрел е – догонва си мечтата
животът в път неспокоен и разнопосочен.
Събира лодката трофеи, съкровища несметни –
не среща брегове, пристанища и гара,
по лунната пътека звездни мигове преследва,
а някъде накрая я очаква пагубната Ниагара.
Знам, ще потъне – безпомощна и лека,
ще се разпадне с болка, с гръм и трясък,
след нея ще остане загадъчна пътека,
забрава ще покрие следите ѝ със пясък.

Подбор: Огнян Стамболиев