ДИПТИХ „ДВА АРХЕТИПА“ – хайбуни на Александър Алекс. Дъбнишки
„Мрачен живот! Мрачна смърт!
Небесният свод – вечно син
и земята дълго още ще се възражда от пролетта.“
Ли Бо (701-762), Фрагмент от либретото на „Симфония-кантата „Песен за Земята“, Густав Малер
БАЩА И СИН
ДВА МИТОЛОГИЧНИ МОМЕНТА ЗА ЕДИН ДРЕВНОГРЪЦКИ БОГ
ЗАГРЕЙ. Първият хипостас на Дионис. Бог с човешко тяло и глава на бик. Син на Зевс и богинята на подземното царство Персефона. Подстрекавани от ревнивата Хера, титаните с боядисани с бяла глина лица разкъсват и изяждат още невръстния бог. За наказание Гръмовержецът ги изпепелява с мълнията си и ги превръща в сажди. По волята му Семела – негова любимка и царска дъщеря, поглъща туптящото сърце на Загрей, за да стане негова втора майка. Поискала да види Зевс в пълното му великолепие на огнен бог, Семела пламва и изгаря. Зевс спасява сина си като го зашива и доизносва в бедрото си. Така се появява ДИОНИС – бог на виното и лозарството, на музиката и драматическата поезия, на мистичната насока в религията. (По „Антична митология“, Георги Батаклиев, Държ. изд. „Д-р Петър Берон“, София, 1989)
В късната есен на 1962 г. едно младо момче, миньор в Родопите, почина отровено от взривни газове. След взрива се върнало до началото на забоя да вземе забравените цигари, вентилацията не работела добре, пушекът го задавил и… край. Миньорите от неговата бригада, уморени и сънени след нощната смяна, не забелязали липсата му.
Чак в поселището, в кръчмата, някой се сетил за него. Намерили го миньорите от следващата смяна. Бяло като тебешир. Докато го извадят на чист въздух, докато дойде фелдшерът, и нещастното момче, почти дете, си отишло.
На другия ден неговата бригада дойде на погребението направо от мината. От гробището се отправихме към дома на починалото момче – бедна кирпичена хижа на върха на хълма. Доведоха един голям бял овен с красиви извити рога. Миньорите го заклаха, разсякоха тялото и го сложиха да ври в голям казан пред къщата. В огъня хвърлиха и рогата на нещастното животно.
Пиеха ракия − мълчаливо, сериозно. След известно време стопанката внесе голяма тава с варено месо от казана. Миньорите започнаха да си вземат от него. Спечената от потта руднична прах правеше лицата им неестествено бели. Те стръвно късаха със зъби полусвареното месо.
Влезе бащата, а с него в стаята сякаш влезе и започналата буря. Ръцете му стискаха обкичената със зеленина снимка на покойния син. Той седна, опря снимката на бедрото си и потъна в мрачно съзерцание.
„Още съвсем несъзрял, младенецът от скута си майчин бива изтръгнат и вшит,…, крехък в едното бедро на бащата, докато съзрее.“ /Публий Овидий Назон, „Метаморфози“, III, 310 – 313/
Не забелязах кога миньорите си отидоха, изчезнаха сякаш. От тях в стаята остана само миризмата на пушек и сажди от миньорските им лампи.
Последните светкавици на бурята отгромоляваха отвъд планинския рид.
Тяхната светлина проблясваше в очите на бащата и нежно играеше върху лицето от снимката.
Мълчаливо излязох. Вятърът донасяше отдалеч тропота на прибиращо се стадо. В тишината на вечерта звънът на хлопатарите долиташе като песен. Тръгнах си. По пътеката усещах с челото си допира на влажни клонки от крайпътните храсти. Сякаш невидима ръка слагаше на главата ми венец от бръшлян, сякаш не храсти, а сенки танцуваха около мен някакъв техен прастар танц, оживял за да ми показва пътя.
пълнят се бъчвите
с гроздов сок
всяка есен
и тази есен
пих от него
ПЛАМЪЦИ
В Маданския край на Родопите месец ноември на 1962 г. беше много студен и снеговит. Външният тръбопровод, осигуряващ вода за обезпрашаване в забоя бе замръзнал. Аз и един опитен миньор на около тридесет и пет години бяхме поставили под тръбата няколко съда с горяща грес да стопят леда. Внезапно единият от съдовете започна да се накланя, миньорът се опита да го подпре с един гаечен ключ, но плисналата пламтяща грес обля цялата китка на дясната му ръка. Само смъртта би могла да изтрие от паметта ми това, което стана в следващите няколко минути. Лицето на човека побеля; никога повече не видях такова бяло в живота си. Той инстинктивно се хвърли с протегната ръка към близката пряспа, но миг преди да я зарови в снега се върна обратно и започна да я маже с още топлата грес.
„Защо?“ попитах го. „Иначе кожата ми щеше да остане като свалена ръкавица в снега,“ отвърна ми той.
В съзнанието ми от тогава живее едно дълбоко стенание, почти като вик, сподавено в широко отворената ми уста още в зародиш.
Нарамих инструментите и му помогнах да се добере до поселището.
Дойде линейка и го закараха в болницата. Повече не го видях.
Вечерта, в просъница, пред очите ми премина една легенда от ранната история на древния Рим, разказана ми от майка ми.
Според легендата младият римлянин Гай Муций спасил Рим през 508 г. (BC), когато градът е бил обсаден от вражеския етруски цар Ларс Порсена.
Муций се промъква във вражеския лагер, за да убие Порсена, но вместо него погрешка убива царския ковчежник. Заловен, е отведен пред царя, който, за да го слаши, заповядва да запалят около него огньове. Гай Муций протяга дясната си ръка над огъня от най-близкия жертвеник и я държи там, докато изгори, без да трепне. Потресен от постъпката му, царят го освобождава, а Гай Муций му заявява, че той е само един от триста римски младежи, заклели се да убият Порсена. След тази вест уплашеният етруски цар вдига обсадата и сключва мир, а героят бива наречен СЦЕВОЛА (Лява ръка).
През 1618 – 20 г. Рубенс рисува картината „Гай Муций Сцевола и етруския цар Порсена“ /Art Museum, Budapest/.
Гай Муций Сцевола и етруския цар Порсена- худ. Петер Паул Рубенс
На картината Гай Муций Сцевола гледа омразния цар, но вътрешният му поглед е към спасения Рим, когато произнася думите: „Знай колко малко ценят плътта тези, които копнеят за велика слава!“ /Тит Ливий, „История на Рим от основаването на града“, Кн. II/
Векове по-късно Орлеанската дева Жана Д’Арк, девата-воин, девата с меч ще извика, обхваната от пламъците на кладата: „Кръстът! Искам да виждам кръста!“
Преди това (във филма на Victor Fleming „Jean of Arc“ (1948) по пиесата на Maxwell Anderson „Jean of Lorraine“; Ingrid Bergman в ролята на Жана Д’Арк) тя ще възкликне: „Смъртта в огън е нещо ужасно!“ Без присъствието на Учителя думите на Девата са само вик на ужас. С широко отворена уста. Към никого.
В своите Тавистокски лекции (1935) „За основите на аналитичната психология“ (Изд. ЕА, Плевен, 1995) К. Г. Юнг пише: „…..страданията и болките се сравняват с Христовите мъки и тази представа действа утешително. Индивидът бива изведен от своята потискаща самота и се оказва човек с героична, изпълнена със смисъл съдба, която в края на краищата може да допринесе полза на цялото човечество, както страданията и смъртта на един бог.“
Сега, в годините на моята старост, когато голяма част от хората от това време и това място се е превърнала в сива маса от забравени лица и имена, този миньор с желязното си самообладание върви неразривно свързан с младия римлянин. Или е неговата преродена личност. Не знам. Аз не бих могъл да застана до тях. И картината на болката, моята картина, е друга.
ЕДВАРД МУНК „ВИКЪТ“, 1893:
Едвард Мунк, “Викът”, 1893
На картината вдясно на моста в далечината е голямата градска кланица с небе от пламтящи червени реки над тях.
убит ковчежник
горяща ръка
нож и пламък
текат нещата –
с порядък – век след век
Като в лош сън ми се струваше, че под една или друга форма „…в лявата си ръка всеки човек носеше тежкото болезнено клеймо на отрязаната си дясна ръка като знак за изкупление, като молитвено жертвоприношение.“ /Салвадор Дали, „Лица зад маски“, роман, Превод от английски Мария Василева, Изд. „Парадокс“, София, 1993/
Александър Алекс. Дъбнишки
