ДИВАНЪТ[1] – разказ на Иванка Попова-Велева
С признателност на Б. Кирини[2]
Навремето диванът беше разположен като трон в по-просторната и светла стая на жилището. От двете му страни бяха поставени подобно стража двамата му по-малки братя близнаци – фотьойл 1 и фотьойл 2. Така те тримата образуваха холовата гарнитура на новодомците – младо семейство със скромни възможности, за което това беше първата покупка от обзавеждането на панелния им апартамент. Бяха излезли от мебелната фабрика пременени в еднотипна жакардова дамаска и може да се каже, че почти веднага се бяха озовали в този дом, без да се задържàт много-много във фирмения магазин. Толкова голямо беше търсенето, а малко предлагането по онова време. Сега вече беше друго … Но може би точно това „друго“ беше причината за настоящия им хал. Може би, но не само. Бяха грохнали както физически, така и морално. Бяха станали ненужни. Бяха остарели.
*
А бяха служили вярно толкова години! Някога, за да не спят на пода в още необзаведената си спалня, младите разтягаха вечер дивана в хола и спяха върху него. И той ги приютяваше и споделяше безсънните им нощи, изпълнени с въздишки, пъшкане и екстаз, без да обели нито дума. Нищо че пружините му се отпускаха, а дамаската с времето се износваше.
Пък и да бяха само те! Ами се случваше да спи на него я някой окъснял колега, наминал „за малко“, но изпуснал, увлечен в безкрайните разговори, и последния транспорт, за да се прибере от отдалечения квартал, я някой роднина от провинцията, дошъл по работа в града. И къде, къде? „Може ли да пренощувам само тази вечер у вас? Утре ще си тръгна още с първия влак – няма да ви притеснявам повече. Мерси.“ Млади години – луди години. Но по човешки – добри. Я сега иди да спиш у някого. Ще има да те гледа през шпионката на вратата и да мълчи отвътре. Все едно не си му приятел или роднина, а враг, който търси да му напакости.
*
С времето се промениха и други неща.
Съпрузите престанаха да прекарват бурните си нощи на дивана в хола (Купиха си удобно легло. С матрак от мемори пяна!) и го използваха само в случаите, когато някой от тях (по-често мъжът!) току пристигаше недоволен, влачейки възглавницата и завивката си. „Отивай да спиш в хола!“ – чуваше се сърдит женски глас. Естествено – на дивана. За мъжа това бе наказание, защото беше изгонен, изритан, направо унизен. В редките случаи, когато жената идваше да спи на дивана, този акт бе по-скоро демонстрация на несъгласие с нещо, на бунт или протест.
*
През годините диванът беше видял и много други протести. От негова „територия“ мъжът и жената бяха протестирали пред „малкия екран“ (Разбира се, бяха се обзавели и с плазма!) толкова пъти я в „триъгълника на властта“, я пред Народното събрание или Съдебната палата. Вместо да се морят напразно с ходене по жълтите павета под дъжда или палещото слънце, те сядаха удобно на дивана и хапваха пуканки или печени семки и се гневяха на „некадърните управници“. При това без сблъсъци с полицията или с кресливата тълпа. Е, и техните крясъци може да са се чували, но все пак само от безобидните съседи.
По време на избори пак на дивана следяха какво става в изборните секции, каква е активността на гласуване, а накрая – какви са изборните резултати.
И бяха доволни от себе си, че не са се оставили да бъдат „манипулирани“ от разните там агитатори да гласуват, за да променят уж с участието си крайния изход от поредните избори. Резултатите винаги излизаха едни и същи! А обяснението на това редовно беше „корпоративният вот“ и „купените гласове“. Защо на тях никой никога нищо не им беше предложил, пък тогава да видим?! Прав е бил Алеко, като е писал навремето за политическите партии по време на избори: „Всичките са маскари“. И сега е същото. „Ще ходя да им гласувам, я ?! Ще има да чакат! Ще ида, ама на кукуво лято!“ и т.н., и т.н.
*
Диванът помнеше много добре не само този репертоар, но и „културната програма“ на своите домакини.
Що турски сериали бяха изгледали заедно, що сълзи и сополи бяха попили в него докато ги бършеше.
Спомени, спомени… – цял един живот. Живот на дивана.
И сега същият този диван, но вече изтърбушен, протрит и овехтял, не им беше нужен. Сменяха го с нов. Е, справедливо ли е това?!
[1] Този разказ е част от поредицата „Ако вещите можеха да говорят…”, между които “Апартаментът”, “Хладилникът” и др., публикувани в отделни издания.
[2] Бернар Кирини е съвременен белгийски писател и журналист. Той е доктор по право и преподавател в Университета на Бургундия (Франция). Носител е на многобройни престижни литературни награди в Белгия, Франция и Италия, където голяма част от творчеството му е преведена. Автор е на множество сборници с разкази, както и на романи. „Диванът“ е вдъхновен от сб. „Убийствени истории“ (Histoires assassines), изд. Риваж, 2018 г. и по-специално от раздела Предметите имат думата (Les choses ont la parole). – бел. авт.
Бернар Кирини е представен в бр. 1/2022 на сп. “Картини с думи и багри” от Иванка Попова-Велева – бел. ред.
Иванка Попова-Велева
