В поемата „До диез минор“ Николай Петров изгражда драматичен, музикално наситен свят, в който сънят, пробуждането и паметта се преплитат като части от една вътрешна симфония. Посветена на Сергей Рахманинов, творбата носи неговия дух – тъмни тонове, силни контрасти, пулсираща емоция и усещане за съдбовност. Поетичният език е кинематографичен и плътен, изпълнен с образи, които се движат като кадри от сън: мъгла, ковчег, парализа, пробуждане, музика. Текстът пристига през фронтенд панела на списанието – още едно доказателство, че авторите усещат платформата като естествено пространство за своите нови творби.
ДО ДИЕЗ МИНОР – поезия на Николай Петров
На Сергей Рахманинов
Първа част
*Сънят*
‘Артистите си шанса не пропускат –
дори насън, създават пак изкуство!’
Светът е жълт, виси мъгла отгоре –
надвесва се над гробищния двор;
замръзнала тълпа размити хора
отправя своя неподвижен взор
към млад артист, и двайсет ненавършил,
с очи ръждиви, с тъмносив костюм.
Самият въздух има цвят на стършел,
погълнал всяка нота, всеки шум.
Светът е тих, та даже е злокобен,
замръзнал е последният човек.
Земята свойта бежова утроба
разкъсва в дупка – зейва там ковчег.
Явява се надгробна плоча горе,
със име, скрито от венец трънлив.
Артистът гледа – погледът му морен
единствен закрепен е обектив.
Светът е кръг, светът е плоскокръгъл –
и няма нищо друго на света:
венец трънлив, ковчег със златен ъгъл
(отворен) и застинала тълпа.
Артистът иска с дългите си пръсти
поне едничък звук да създаде,
Но няма – сякаш някой ги е скръстил.
Не мърда той.
“Не мърдай ти, дете! –
парализата шепне му злорадо –
Оковите ми с глухия си ек
по теб ще са во веки – стой и страдай!
И твоят дом ще бъде твой ковчег!
Не можеш да избягаш ти припряно!
И музика не ще да чуеш веч!
Ще бъдеш глух! И твоето пиано
ще стане на разпалки – мъртва сеч!”
Светът пулсира – сякаш нещо стана –
артистът разтреперва се едва,
при думата за своето пиано
залива го енергия-вълна:
подвива крак (парализата пада!)
тъй сякаш на конци е закачен.
Трепери слънце, вряло като в ада,
иззад мъглата в призрачния ден.
Светът е ад – от жълто във червено
променя той зловещия нюанс.
Върти и суче цялата вселена.
Артистът прави крачка като в транс
напред към гроба зейнал, но невиден.
И още крачка. Две. И после пак.
Притегля се като към бисер-мида;
ковчегът светва долу – саркофаг.
Светът изчезва – все мъгла покрива:
остават само плоча, гроб и трън.
Надвесва се артистът с поглед взрѝвен
“Това е… няма как! Това е сън!” –
опитва да отстъпи, но не може.
В ковчега вижда… себе си, лежащ –
с очи присвити, светлосива кожа.
Къде е онзи вчерашен кураж?!
***
“Ела!” – трупът прошепва
и тъне в яко дим.
“Ела!” – трупът прошепва,
изчезва той незрим.
“Ела!” – артистът чува
зад себе си почти.
Така ли му се струва?
“Не се обръщай ти!”
Подхлъзва се и пада
(или го бутат взад?).
Ковчегът се затваря
със хищнически глад.
Трънакът се изхлъзва
от плочата си (змей),
отдолу появява
се името “Сергей”…
Втора част
*Стаята*
‘Паричен чек развяващ се, нескромен,
по-евтин е от правилния спомен!’
Събуди се с лице от пот обляно,
сърце – гърмеж, в прозореца – мъгла.
Събуди се, но легнал си остана;
в ушите мигом… песен зазвуча.
Припомни си съня: когато падна
в ковчега и обви го тъмнина
мастилна, във прегръдката й хладна,
тогава чу – пак съща – песента.
Тя… страшна бе! Започваше протяжно,
тъй както гръм чутовен, неразбит!
Забързваше, събираше кураж, но
не беше още в пълния си вид…
И ето – тоновете се разбиват,
а темпото расте и все расте –
крака на паяк сякаш – дълги, криви –
да правят стъпки в тихо битие.
Събуди се с лице от пот обляно,
побърза, от леглото скочи в миг
и седна той пред своето пиано.
Очи затвори във сериозен лик.
Ръцете спусна. Дългите му пръсти,
нескръстени в парализа и страх,
докоснаха клавишите и – тлъста,
мъглата от отвън се разпростря.
Събуди се градът и зашумяха
людете като някой вечен хор.
Те първи чуха, сигур’ малко плахо,
прелюдията в до диез минор!
Във тоз момент в ковчега бе младежа,
а зад клавира се роди артист.
Готов артист, душа и дух изнежни,
за писане подготвен гланцов лист!
Трета част
*Паметта*
И теб ще помнят – теб! Аз вече зная!
За теб смъртта не ще да сложи края!
И след смъртта, и след последни бури,
ще бъдеш като кратер на Меркурий!
Николай Петров
