ДЮНИ – хайбун на Александър Алекс. Дъбнишки
„Само поради факта, че е част от организирана тълпа, човекът слиза с няколко стъпала надолу по стълбата на цивилизацията.
Като отделна личност, вероятно индивидът е бил възпитан човек, но в тълпата той се превръща във варварин, създание, водено само от своите инстинкти. Индивидът в тълпата прилича на песъчинка сред много други, които вятърът издухва, когато пожелае.“ [1]
След едно нощно къпане в морето лежах на другия ден на горещия пясък в дюните с надежда слънцето да излекува настинката ми. Бе ранен следобед, плажът отвъд дюните бе пуст и само поклащането на няколко високи тревисти стебла над главата ми нарушаваше представата за пълен покой.
Върху едно от стеблата малък пашкул на пеперуда с какавида в него бе единственото живо същество край мен.
В унеса на това безвремие погледът ми попадна върху една по-едра песъчинка на китката ми. „Какво си, частица скала или парченце раковина?“ – с този въпрос в ума ми задрямах.
Видях се в просъница пак в дюните да гледам извадена на брега галера. Тълпа люде от прастари времена остъргваха с мечовете си полепнали по дъното на кораба раковини. Побягналият ми далеч напред поглед видя паднала на пясъка мида. В следващия миг груба подкована обувка стъпи върху нея и я разтроши на дребни парченца.
Не след дълго мъжете изтласкаха галерата във водата и тя постепенно потъна в синевата на морето.
Последвах погледа си и видях нежното малко телце напъплено от тълпа мравки. Безчувствени към страданието му те разкъсваха и отнасяха Бог знае къде късчетата плът. До вечерта останаха само парченцата черупка, които времето щеше да стори на пясък.
Това ми разказа песъчинката върху китката на ръката.
Не забелязах кога притъмня. Силен вятър вдигаше вихрушки пясък край мен. С тях изчезна и моята песъчинка, понесена от вятъра в тълпата от нейни посестрими.
„Нотка страдание в един безличен безброй,“ помислих си.
На другия ден се върнах на същото място. Стръковете висока трева бяха прекършени. На пясъка лежеше разкъсан малкия пашкул и тълпа мравки отнасяха парченце по парченце малката какавида.
Пеперуда –
неродена, безкрила,
отлиташе в небето.
Странно и моята песъчинка, парченцето страдание, понесено от вихрушката, бе станало съучастник в събарянето на малкия пашкул на земята.
Хилядолетия преди това един див Убиец, влюбен в смъртта, ще поведе без жал своите мирмидонци, бивши мравки, срещу страна, която не му е сторила нищо лошо, за да плячкосат и изгорят един красив град, бисер в онези земи, като символ на извечното:
„Силата на тълпите е в това да рушат и техните правила отговарят на варварската епоха.“ [2]
Не спират вековете да роят делата и престъпния му Лик.
[1] Густав Льобон, „Психология на тълпите“, Издателство „Асеневци“, 2021
[2] Ibid
Александър Алекс. Дъбнишки
