ДУШАТА МИ Е ПЪЛНА СЪС БЕЗКРАЙ – есе на Венелин Терзиев
ДУШАТА МИ Е ПЪЛНА С ТЕБ
Днес ще търгувам с вятъра една надежда и ще потърся отговор за неговата ненаситност.
Порутени са дуварите, които ни посрещат в топлото утро на днешния ден. Не се усеща никакво човешко присъствие. Нейде в изхабеното от времето помещение просветва цветността на телевизор, неспиращ да прави все същото откакто е донесен в тази стая. Бариерите потрепват, предизвикани от топлия вятър на днешния ден. Надписите по старите сгради изглеждат неудобно зацапани.
Никаква съпричастност не е оказало времето в запазване на тяхната устойчивост и е закрило бляскавото им усещане там някъде, където е изтекло. Безформен километричен камък ни указва, че все още сме на първия километър в това изпитание. Небрежността на пристигналия човек ни представя неговата отпуснала се в нищото съдба.
Нашето неканено присъствие наруши вглъбеното му съзерцаване в променящия се екран и го накара принудително да напусне безметежното си съществуване в обилния прахоляк на зле проветреното помещение. Заучените повтарящи се въпроси не успяват дори да ни подразнят, а ни правят примирено приветливи, така че с тръгването си да се отблагодарим за неговата липса на присъствие.
Вдигната бариера ни отваря път, по който се опитваме да преминем за първи път. Улиците са разточително задоволени от дневната светлина, настъпващата горещина припряно се разполага по покривите на домовете. Устойчивите листа на дърветата упорито се поклащат в ритъма на подухващия топъл вятър.
Началото на това пътуване след няколко минути ни отвежда до излишно широкия площад на този град. В условността на отбелязаните паркоместа са се добрали само няколко местни автомобила. Невъзможността да са установили спречкване помежду си е очевидна. Няколко жени, в ръце с мрежести торби, напълнени от близкия общ магазин за смесе-ни неща, който очарователно присъства тук със своя ламаринен покрив. Несмуща-ваното равновесие се е съсредоточило в делничния ден и проскубва от време на време неравномерната морава в близката градинка.
Хора и улици, град като град
Тръгваме някъде, после назад.
Тръгваме някъде, път като път
Иска ли питане, наш е светът.
Погледи до един, без имена
Младост е нашата главна вина.
Хора и улици, ден като ден
Погледи срещнати, миг откровен.
Тръгваме някъде, после назад
Хора и улици, свят като свят.
Из „Хора и улици“, Илия Атанасов
Обикновеността на нашето присъствие в пооголената училищна площадка е някак притеснително излишно. Получаваното на достъп до телефонната мобилна връзка е отегчително сложно и продължава десетина минути.
Провеждаме няколко непотребно на-товарващи разговора, за да ни напомни денят за своята делничност.
Сводестата арка на входа на бялата сграда отчита своето величие, макар и позакъсало някъде във времето. Споменът за величие е останал непросветен в новите иновативни и приемливи решения за отоплителни възможности.
Тук, въпреки нейното аристократично присъствие, са необходими тонове въглища и дърва, за да запазят човешкото съществуване в студенината на зимните дни. Женското присъствие на добрите наставници на малчуганите е осезаемо доминиращо над мъжката твърдост. Всички са в едно събрало ги добротата съжителство. Коридорите са светли и пронизващи със запълнилите стените изображения. Историята на тези земи се е вписала навсякъде и запълва нашето свободно придвижване по тяхната криволичеща дължина. От стените се блъскат в нас различни реалности и ни напомнят за древност, сила и смисъл.
Паисиевата история е приседнала в тясно пространство, което носи възможност да съберем мисли за изкупление пред грешните ни проявления.
По-надолу, в нишата – там, където доскоро се е събирала силата на въглищата, които са носели своята необходимост за създаване на топлина – се е пренесъл духът на Христовото изцеление.
Опитваме се да укротим създадената приповдигнатост и с особена чувствителност да усетим стопанката на тази голяма бяла къща. Доминиращият червен цвят на нейната рокля въдворява ред в това наше уж случайно пътуване и създава усещане за присъщата твърдост, с която тя брани своята мисия.
Отворени прозорци, детски ръчички стискат ръката на своя учител, погледи, които очакват кимване с глава, за да засви-рят, притиснати длани до вратлето на малък човек, погалена главица на току що пристигнал малчуган, който е закъснял за срещата ни.
Музиката, която изпълва пространство-то на стаята със своята накъсана ритмич-ност и пристрастена мелодичност, пропра-вя път към нашата поизморена от времето душа. Споделено мълчание и лица с непринудени и с особена продължително усмивки. Детски желания, устремени към мечти за дълъг път и вярна посока. Обърканост и повтаряща се детска чувствителност, която очаква да бъде подкрепена в своето порастване. Ще продължат да укрепват своите крачки, бързи ще стават пробяганите отсечки в норматива на дължините и мелодичен и спокоен ритъмът на събраните тонове.
Душата ми е пълна с теб.
И не мечтая
над цялата земя праха ми да разпръснат –
аз бих желал, когато дойде края,
да ме положат в теб.
Та в тебе да възкръсна!
На мойто детство люлката е тука –
сред тия планини, нивя, лозя, ливади…
Из „Душата ми е пълна с теб“, Димитър Методиев
Заслушахме се в тъжната приказка, ко-ято все ни разказват за тази земя. Стъпвахме по пътеките на началото и края едновременно.
Търсехме споделените чувства и пориви, намирахме събрано отчаяние и идваща сила, потрепващи мисли в някакъв идиличен унисон с пристигащите течения на голямата река.
Поизгубени мечти, търсещи погледи и преглъщащи надежди се полюшват като леките вълни, които се докосват с бетонни-те препятствия. Тук водата няма силата на морските усещания, но е предоставила пълната си сила на своето непрестанно движение.
Погледът е необезпокояван почти от нищо, няма притичване на дете, нито ударите на някой, който ремонтира нещо из двора. Песенните звуци се промъкват в мисълта ни и ни поставят в усамотеното си присъствие.
Как ни се иска тази приказка да има край с щастлива обреченост. Силите на смисъла са се заровили в пръстта на Кубратовия гроб, който е пренесъл своята вяра и тук. Неканонизираният Левски е събрал сили да се представи със своята канонична сила редом да светостта на нашите първо-учители.
Всичко това е намерило удобството на своето продължаващо съществуване. Какво неудовлетворяващо посегателство би била възможността за пропиляно бъдещо съществуване.
Тази наша приказна реалност е създадена, за да ни научи, че ще правим безбройни опити в нашето възтържествуване, колкото и малко сили да са останали скрити уж за последното ни оцеляване.
Пролет без птици, птици без песен
песен без думи, думи без зов
слънце без блясък, поглед без слънце,
дълга целувка, кратка любов…
Зная, че и в най-безнадеждния си ден
ще очаквам надежда,
ела при мен и дай ми крилата си силни –
крилата на надеждата,
ела и дай ми.
Пролет и птици, птици и песен,
песен и думи с обич и зов,
слънце и блясък,
поглед и слънце, кратка целувка, дълга любов.
Из „Надежда“, Недялко Йорданов
Не искаме да имаме само надежда, нека имаме сили и трайна възможност да оставим този наш свят в подредената реалност на добрите неща.
Брегово, 9 юни 2023 г.
МЪЛЧАЛИВИЯТ ВИК НА БЕЗКРАЯ
Земя, ти имаш хляб и гроб за всички.
Стефан Цанев
Пътуването, отегчително дълго и про-тяжно, отне почти цялата светла част на този ден. Странно полупразните улици на този град ни допуснаха до своя Тексим. Разредеността на присъствието на автомобили са смущаващи и непривични за оби-чайността, която не подбира часовете от деня и нощта.
Тротоарните пространства са се пока-терили по стръмния скат и изпробват пос-ледната ни издръжливост на краткото пешеходно разстояние, което се опитваме да преодолеем.
Навалицата се е приютила след портите на Долмабахче в кафенета, които са се приспособили в съвременното си кокорчене пред достолепието на обширните султански покои.
Помътнялата гледка ни кара да присви-ваме очи, за да открием правилните контури на преминаващите хора и наблизо пристигналите плавателни съдове. Притискането на нощта към отиващия си ден кара града да заглъхва и обичайното бучене се замества от шумовете на говорещите хора. Напрегнатостта е отстъпила властта си на някаква привидна лежерност. Разговорите са кратки, накъсвани от търсене на нечовешкото общуване с някакво мобилно устройство, което примигва с поредица от картинки и ненужни послания. Престоят ни е прекъснат от учтивата покана за поръчка, която да ни донесе допълнителна доза сладост с примамливите баклави и добре сиропирани вкусотии.
Потните изблици са присъщи на всички присъстващи и това не създава никакво неудобство. Обраното ни придвижване е затруднено от неприемливо неудобното изкачване. Погледите ни пристъпват с поизморените ни крака и отчитат картините на замърсените градски пространства.
Преди да открием мястото за нощното ни съжителство, преминаваме през многобройни заграждения, които са приседнали до униформените полицаи. На някого тук е било забранено да покаже своето отношение към общността. Не са достигнали вербалните прегради и се е наложило да бъдат подкрепени от тоновете метални такива.
Промушваме се между препятствията и попадаме в изкуствената хладината на приютяващото ни фоайе. Ниският таван ни кара да се приведем без да има никаква осезаем нужда от това. Преминаването към тишината е така приятно и създава известна отпуснатост. Дори мислите започнаха да се влачат подобно на заба-вените ни дви-жения. Създаването на унисон между физическото и мисловното ни състояния дава непредвидена възможност да наслаг-ваме неприемливо различни по-тоци от мисли, които се разсъбличат по своя си начин и, приседнали да си почиват, се блъскат в задрямалата ни същност.
Тази вечер ще си легнеш рано,
но до късно няма да заспиш.
Дълго ще разчиташ по тавана
туй, което трябва да решиш.
Ще се ровиш в спомени и дати,
ще възкръсваш трепети и дни
и ще трупаш мълком във блюдата
на сърдечните везни:
радостта – и първото страдание,
верността – и нейните въжа,
ласките – и първата досада,
клетвите – и първата лъжа.
Из „Везни“, Стефан Цанев
Набедената реалност се е проснала в тъмната стая, където пристигат само отблясъците на външния свят, който не престава да ни гледа оглушително безмълвно. И като кавичка поставя край и начало на нови мисловно стълкновение Тръпнещите от напрегнатия ден крайници са оставени в някакво свое небитие и са като неволен свидетел на странните ритуални сбъдвания на срещи с чувства и с мисли…
Пооткрехнали дървената порта, която незнайно как ги е оставила толкова дълго в покой и ги е покрила с насъбрания прахоляк на отми-налото време. Издайнически вече са се промъкнали и са заели освободеното място на плътското ни възприемане. Разшета-ли са се в обезлюденото пространство и са на път да си доставят незнайни безплътски удоволствия. Разхвърляни са уж подреде-ните камъчета, които са били покрити с варосаната белота, а сега са поизтрити и отправят сиво-бледия си оттенък на своята цветност. Сгушени, неприличните ни усещания са се развихрили и бродят като смахнати лунатици. Непрограмираната ни естественост е дала свобода на всичко, което пристига и си отива.
Небрежно облегнати в някой от сво-бодните ъгли, оглеждаме от долу нагоре пристигналата ни нова същност. Нещата изглеждат преодолимо спокойни и това ни дава унесената възможност да се насладим на присъствието им.
Той пак се връща, тих, прегърбен,
под тежестта на много спомени.
Лицето му е сбръчкано и болно
от много смях и много скърби.
Той всяка вечер спира до фенера,
сверява си часовника по градския,
кой знай кому усмихва се приятелски
и всяка вечер пита портиерката
за някакво писмо, което чака
тринадесет години…
…
Ръце потрива, криво се усмихва,
заспива като цар със спомените си,
а сутринта се буди, тих, прегърбен,
безшумно слиза пак по стълбите,
замислен, сгърчен и треперещ,
душен от злоба, плач и кашлица.
На старата визитна картичка
професията е зачеркната.
Из „Реквием“, Стефан Цанев
Лудешки смях, сякаш закачка от отми-нало време, стряска безметежното ни присъствие и ни сепва. Отворили широко очи, се опитваме да открием нещо важно и съществено в съществуването на отмина-лите ни момчешки терзания и странните образи, оскъдно прострели се върху поп-ребледнялата стена. Някъде в сумрака, препасали поизцапаните си тениски в късите гащета, леко се движат няколко малчугани. Въртят наляво и надясно русолявите си главички и поглеждат в необичаен синхрон нагоре към проблясъците на тъмносиньото небе, което е осветено от пълно-лунното присъствие.
Падаме, както ходим, умираме, както спим.
Не казвайте утре ще почнем голямото,
днес да спечелим пари за прехраната.
Не казвайте утре ще бъдем честни!
Днес тихичко ще се проврем…
Носете си новите дрехи, момчета!
Ходейки падаме, сънувайки мрем.
Не казвайте утре със вик на площада
ще кажа истината, после – на клада!
На клада, но утре, а днес потърпете.
Днес се налага да премълчим.
Носете си новите дрехи, момчета!
Падаме, както ходим.
Умираме, както спим.
Из „Носете си новите дрехи, момчета“, Стефан Цанев
Натрупана измислена реалност с разпръснати въпроси, препускащи мисли и чувства, като детско домино с просветващи бели точици на черната повърхност. Съборени кули с разкъсани краища са украсили далечните пространства, а близостта ни примамва с издълбаните пясъчни дупки. Все към неизвестното се стремим и се опитваме да открием нещо така неочаквано, но достатъчно познато. Лепкавостта в устата се усилила като дълга глътка от добре подсладено кафе. Някаква боязливост се колебае дали да ни възпре към промъкналите се нови терзания.
Аз питам:
когато сеете страх‚
за да пожънете преданост – това не е ли фашизъм?
Аз питам:
когато превръщате истината
в продажна метреса – това не е ли фашизъм?
Аз питам:
когато от думичката „свобода“
се чува само да-да-да! – това не е ли фашизъм?
Аз питам:
когато върху своите лъжи слагате
маската на всеобща мечта – това не е ли фашизъм?
Аз питам не само онези‚
които го вършат‚ но и тези‚ които мълчат!
Из „Аз питам“, Стефан Цанев
Сутринта е по-прохладна от вечерта. Нощните ни мисли ни изглеждат по-смели от идващите нови през деня. Опитваме се да подредим всичко в някакви зависимости и да усетим, че животът ни продължава задъхано по нови пътеки.
19 юни 2023 г., Истанбул, Република Турция
Венелин Терзиев
